Градът е пълен с кичозни абитуриентки, техните натруфени роднини и купища откъснати цветя. По телевизията флористи (навремето им викахме просто “цветари”) дават съвети как да запазим букетите свежи за по-дълго време. Изобщо – сезонът на баловете, завършвания, вечния хит “Един неразделен клас”, просълзени класни, пияни ученици през деня, кючеци по масите и тоталната безвкусица.
Не че моят бал беше по-различен. Може би по-закътан някак, защото “Фейсбук” не съществуваше, а телефоните с Интернет бяха само във фантазиите.
И понеже тая година имам Х години от завършването, което ще бъде отбелязано на сбирка в столицата, се сетих за моето скромно балче и всичко, което беше тогава:
- Ад, наречен “Избиране на рокля” – обикаляне из Сф с часове, нерви, скандали с майка ми, сълзи в магазините, изобщо – много неприятен спомен.
- Еуфория, че “Всичко ще се свърши и повече няма да я виждам тая по немски никога вече!”
- Силна неяснота какво ще се прави занапред, но ясна идея, че то ще е хубаво и ще се случи точно на мен. Epic fail.
- Леко объркване, защото с гаджето ми официално сме демонстрирали връзката си пред родителите и някак вече не е нужно да се правим, че се крием.
- Страх, че всички от добрата компания ще се юрнат в различни градове на страната да учат и няма да имаме вече съботни събирания и неделни “разтурници”.
И пр.
В този смисъл на мен от едно известно време всеки ден ми е абитуриентски бал, както се пееше в една песен. Всеки ден ми е смесица от личен ад, глупава еуфория, абсолютна неяснота, панически страх, безнадежно объркване…
Само дето рокли не съм носила от половин година. Всичко е същото.
