Детски спомен мил

Тия дни много спомени от детството изскачат. Малки стрелички от миналото. Пресипвам си чай в по-голяма чаша и пред мен изниква майка ми на закуска, която пресипва чай от чаша в чаша, за да се изстуди по-бързо, че аз нали горещ не мога да го пия. Или друг подобен спомен, който просто оживява пред очите ми нещо, за което никога не съм се сещала.

Гледам снимки от България всеки ден, всъщност само това гледам. Фотографски групи във Фейсбук със снимки от родината. Други работи почти не отварям. Всеки ден гледам Родопите, Балкана, Пирин… И все ми става объркано. Ту мило, ту ядосано, че не съм там, че изпускам нещо, че живота си изтича ден след ден, а аз какво правя?!

Винаги, когато трябва да ям нещо в движение (а това е често), се сещам за покойната си баба, на която съм кръстена. Как в малкия ни градец ми купуваше двойка кебабчета в хляб, заедно със сокче, което наливаха в бяла пластмасова чашка, а после ме повеждаше към парка, където сядахме на пейка и аз трябваше да изям и изпия горните неща. В неделя. Не помня за какво ми е говорила, но помня ясно думите: „Много е грозно да видиш някой да яде по улицата! Па седни си като човек, па си яж! Какво е това – ходене и ядене по улиците?!“

Тъжно ми е тия дни. Мъчно. За всичко, което остана зад мен – хора и места. Изгубих се в битовото, потънах в ежедневието, забравих да живея.

А някъде там, в далечна галактика, една майка пресипва от чаша в чаша чай от лайка с мед за нетърпеливото си детенце, докато една баба тича с двойка кебапчета към къщи, че нали грозно и пошло е да се яде на улицата, а детето вече и глухо е, и сляпо за всичко това…

 

Реклами

Подлост

Има един сръбски филм, „Sedam i po“, който много обичам. Говори се за седемте смъртни гряха, представени с различни съвременни истории.

Обаче си мисля, че списъка със седемте смъртни гряха трябва да се обновява от време на време. На хилядолетие примерно. Господ да си ъпдейтва списъка, щото греховете отдавна не са само описаните похот, чревоугодие, алчност, гняв, леност, завист и горделивост.

Аз бих добавила Подлост.

В моя миниатюрен, незначително глупав и безсмислен свят от подлостта на хората все си страдам. Все вярвам на някой и в нещо, все тоя някой и нещо се сгромолясва, предава ме, аз страдам и т.н.

А може би Егоизъм е осмият грях?

„Личният егоизъм е родният баща на подлостта.“ (М.Горки)

20180910_123434

„Тази мания на майка им с храната…“

Тази мания на майка им с храната, която им готвеше – сякаш това бе единственият език, който вярваше, че разбират, езикът, на който никога не спореха. Никола помисли за всички, които бяха избрали да живеят далеч от майките си, които бяха напуснали този техен език и бяха заживели с други миризми, други вкусове и други думи… Нямаше кой да каже на всички майки, баби, лели, помисли той, че тези мусаки, зелета, пълнени чушки, сарми и яхнии, заедно с палачинки бухти, мекици и бисквитени торти, както и компотите – всички те не са нито толкова уникални, нито толкова важни. В градовете по света има достатъчно храна, не по-малко вкусна. Не, майки, храната не е език. Точно обратното – езикът е храна. И това поколение остана недохранено. Защото не е достатъчно да се споделят миризми и рецепти, да се подават през масата хлябът, солницата и пиперът, трябват думи, обмяна на мисли, а не просто поглъщане на вещества.

~Захари Карабашлиев, „Хавра“

Лети си времето

Не се търкалят дните. Направо летят.

Минава времето толкова бързо!

Ей го – вчера бяхме в замръзналите северни земи, сякаш точно вчера пиехме горещо вино на оня празничен площад… А всъщност се изнизала цяла година. Цяла една трудна, тежка година. Хубавото беше по-малко от лошото. И все пак – лошото не беше най-лошото. Всичко беше някак преекспонирано, така като се замисля. Само дето болката си беше съвсем истинска. И физическата, и оная другата, там отляво.

Как се молех да дойде края на тая година. Ей така – сякаш на 31.12. всичко ще се рестартира. От опит знам, че не е така. Но някак добре е да хвърлиш старите календари, да почнеш отначало да броиш, да се самозаблуждаваш, че всичко ще се занули… Сладка е тая заблуда, обикновено трае няколко дни, докато отмине еуфорията по Новата Година. После всичко си потича пак по същите канали. А те, логично, са каквито сам си ги издълбал предната година (и много преди това), не се променя нищо тоест.

Всъщност променя се. Ставаме все по-безчувствени, безразлични и страхливи. Поне аз.

 

 

Краят на историята…

…e тъжен.

Не е филмов край. Когато всички някак гледат в точка, или седят сами в празната къща. И страдат тихо.

И не е точно край, защото се виждаме. Обстоятелствата го налагат.

Но е край в душата ми.

И съвсем не е тих. Сълзи и вино в едно, реки от дъжд навън и обърканото ми ходене от стая в стая, сякаш тръгвам да търся нещо, но не го намирам.

Искам да прескоча някак следващите седмици, да избегна още по-лошото, което ще дойде за мен сега. Но не мога. Налага се да се давя в сълзите и виното, защото нали това е част от процеса на възстановяване. Уж. Така казват.

Цяла вечност вече вали. Времето пак спря.

Не знам защо пиша тук след месеци мълчание. Или не, знам. Защото друго бягство нямам. Защото да се опитвам да редя думите и да мисля за запетаите, е единственото, което се сещам да правя в момента.

И не спирам да плача. Не мога да спра, каквото и да правя. Всъщност не се и мъча. Сълзите просто си текат, все едно някакво кранче се е счупило и нямам инструмент да го поправя.

Не мога и да пиша вече, няма смисъл и от това..

За една кутия чай време

Е, свърши се. Приказката. Илюзията. Измамата.

Всичко беше прекрасно и така нататък.

Още един човек напуска живота ми и това – строго погледнато – е зле. Или не.

Отново всичко потъва в мрак и губи форма.

Отново се затвори вратата на тунела.

Но, мисля си, не е ли всичко толкова болезнено заради мен самата. Егото. Излъгано и подведено. Мъчи се да намери обяснение. Логика. В чувствата обаче логика не се съдържа.

Изпи последната лъжица черен чай днес. И аз, сипвайки я, още неподозираща какво ще последва по-късно, си помислих, че кутията е тъжна празна. Тъжно празна.

 

Пия вино и виното горчи. Всичко ми горчи.

 

Нощите се сляха с дните, а дните… тях ги нямаше. Времето беше спряло. Имаше само Тук и Сега. И мътилка преди и след това.

Всичко горчи.

Повдига ми се от всичко – от него, от мен самата, от рестартиралото се изведнъж време, което бясно препуска.

Горчи ми всичко.

 

Символика в празната кутия чай? Едва ли. Просто тъпо съвпадение. Лош тайминг.

Но боли. Горчи.

 

Философски приемам нещата, опитвам се, нали. С високо вдигната глава: няма да падна; ще горчи, но няма да ме удави; ще боли, но няма да ме погуби.

 

Дните…нощите…дните…

 

Изпихме всичкото вино на света. Изговорихме всичките думи и изпяхме целите си души един на друг. Изгорихме всичките свещи на планетата и изпушихме всичките цигари.

После не остана нищо. Празни бутилки. Празни кутии…

А времето беше спряло, държахме стрелките на часовниците, натискахме листовете от календара, отказвахме да повярваме, че времето го има, не искахме да спим, за да не губим мигове, пихме до насита един от друг, докато нищо не остана, и никой не искаше да заспива, бясно искахме всичко да застине и да задържим тоя момент…малко…още само малко да останем Тук и Сега…

Лека нощ, вожде, време е да заспим отново.

20170812_200813