Спомен за кафе от автомат

Когато видях, че баща ми звъни в 11, а аз тъкмо сядах току събудена с първото за деня кафе, си помислих, че ще прозвучи безотговорно и нелепо да го кажа. Но все пак, когато вдигнах, и той пита, лакво правиш, не можах да измисля нищо бързо, затова казах, че пия кафе. „Навън ли?“ – пита той. „Къде навън? То няма работещи заведения, няма къде да се седне навън…“ – незабележимо се троснах аз. „От автомат… на чашки… Няма ли?“ – попита той. За част от секундата: тръгнах да казвам, че то наистина няма, но преди думите за един миг литнах в мислите си наоколо, понесох се над мрачните и мръсни улици в иначе централната част на града, където живея, и преминах над модерните кафенета във винтидж стил, където предлагат марково кафе в картонени чашки на петорна цена, но не се сетих за нито едно място, дори в метрото, с автомат с пластмасови чашки с кафе, а после ми се стрелна, че аз вече от години не пия евтино кафе в пластмасови чашки от кафе-автомати, и високомерно съм ги отминавала, без дори да забележа къде се намират. Леко виновно казах: „А, има… просто аз предпочитам да пия кафе вкъщи…“ и после разговорът потече в почти-не-си-спомням-каква-точно-посока, но мислите ми останаха при кафето от автомат.

Не зная каква е думата, която описва подобни състояния на ума, а сигурно си има термин, когато човек изпитва носталгия + съжаление за безвъзвратно отминали времена/напуснати завинаги места, и всичко това е примесено с почти сладкото чувство, че там някъде далеч съществува един по-прост живот, където кафето от автомат е равно на… просто кафе. И хората не правят разлика между брандирано прясно смляно кафе от екзотична държава, купено от усмихнат барист в светло и топло кафене с дизайн и концепция, и горчивото лепкаво кафе, което пиеш на крак, от автомат в студено и мрачно провинциално фоайе, понеже.. кафето е просто кафе.

Преди се питах „Наистина ли искаш да избягаш толкова далеч, че да не можеш да се върнеш?“, а от днес се питам: „Наистина ли избяга толкова далеч, че не можеш вече да се върнеш?“