Лети си времето

Не се търкалят дните. Направо летят.

Минава времето толкова бързо!

Ей го – вчера бяхме в замръзналите северни земи, сякаш точно вчера пиехме горещо вино на оня празничен площад… А всъщност се изнизала цяла година. Цяла една трудна, тежка година. Хубавото беше по-малко от лошото. И все пак – лошото не беше най-лошото. Всичко беше някак преекспонирано, така като се замисля. Само дето болката си беше съвсем истинска. И физическата, и оная другата, там отляво.

Как се молех да дойде края на тая година. Ей така – сякаш на 31.12. всичко ще се рестартира. От опит знам, че не е така. Но някак добре е да хвърлиш старите календари, да почнеш отначало да броиш, да се самозаблуждаваш, че всичко ще се занули… Сладка е тая заблуда, обикновено трае няколко дни, докато отмине еуфорията по Новата Година. После всичко си потича пак по същите канали. А те, логично, са каквито сам си ги издълбал предната година (и много преди това), не се променя нищо тоест.

Всъщност променя се. Ставаме все по-безчувствени, безразлични и страхливи. Поне аз.

 

 

Advertisements

Краят на историята…

…e тъжен.

Не е филмов край. Когато всички някак гледат в точка, или седят сами в празната къща. И страдат тихо.

И не е точно край, защото се виждаме. Обстоятелствата го налагат.

Но е край в душата ми.

И съвсем не е тих. Сълзи и вино в едно, реки от дъжд навън и обърканото ми ходене от стая в стая, сякаш тръгвам да търся нещо, но не го намирам.

Искам да прескоча някак следващите седмици, да избегна още по-лошото, което ще дойде за мен сега. Но не мога. Налага се да се давя в сълзите и виното, защото нали това е част от процеса на възстановяване. Уж. Така казват.

Цяла вечност вече вали. Времето пак спря.

Не знам защо пиша тук след месеци мълчание. Или не, знам. Защото друго бягство нямам. Защото да се опитвам да редя думите и да мисля за запетаите, е единственото, което се сещам да правя в момента.

И не спирам да плача. Не мога да спра, каквото и да правя. Всъщност не се и мъча. Сълзите просто си текат, все едно някакво кранче се е счупило и нямам инструмент да го поправя.

Не мога и да пиша вече, няма смисъл и от това..

За една кутия чай време

Е, свърши се. Приказката. Илюзията. Измамата.

Всичко беше прекрасно и така нататък.

Още един човек напуска живота ми и това – строго погледнато – е зле. Или не.

Отново всичко потъва в мрак и губи форма.

Отново се затвори вратата на тунела.

Но, мисля си, не е ли всичко толкова болезнено заради мен самата. Егото. Излъгано и подведено. Мъчи се да намери обяснение. Логика. В чувствата обаче логика не се съдържа.

Изпи последната лъжица черен чай днес. И аз, сипвайки я, още неподозираща какво ще последва по-късно, си помислих, че кутията е тъжна празна. Тъжно празна.

 

Пия вино и виното горчи. Всичко ми горчи.

 

Нощите се сляха с дните, а дните… тях ги нямаше. Времето беше спряло. Имаше само Тук и Сега. И мътилка преди и след това.

Всичко горчи.

Повдига ми се от всичко – от него, от мен самата, от рестартиралото се изведнъж време, което бясно препуска.

Горчи ми всичко.

 

Символика в празната кутия чай? Едва ли. Просто тъпо съвпадение. Лош тайминг.

Но боли. Горчи.

 

Философски приемам нещата, опитвам се, нали. С високо вдигната глава: няма да падна; ще горчи, но няма да ме удави; ще боли, но няма да ме погуби.

 

Дните…нощите…дните…

 

Изпихме всичкото вино на света. Изговорихме всичките думи и изпяхме целите си души един на друг. Изгорихме всичките свещи на планетата и изпушихме всичките цигари.

После не остана нищо. Празни бутилки. Празни кутии…

А времето беше спряло, държахме стрелките на часовниците, натискахме листовете от календара, отказвахме да повярваме, че времето го има, не искахме да спим, за да не губим мигове, пихме до насита един от друг, докато нищо не остана, и никой не искаше да заспива, бясно искахме всичко да застине и да задържим тоя момент…малко…още само малко да останем Тук и Сега…

Лека нощ, вожде, време е да заспим отново.

20170812_200813

 

Бели коне

20170716_120453Вмириса се душата ми от цигари. Прогни от страхове и очаквания, превърнали се в силна болка и няма безпомощност.

Пиша отново след месеци мълчание. След месеците на безвремие, сътворено от кратки – почти безпаметни – мигове на нещо почти като щастие. Събирах трохи от шастливите моменти, за да си направя скривалище от тях. И успях. За кратко.

За тези няколко месеца изпитах Онова Чувство. На споделеност, на връзка, на някое човешко същество, с което споделяме повече от телесни течности.

Но ето – илюзията е разбита. Няма принцове на бели коне… то вече и коне не се срещат.

Останаха ми празните чаши, пълните пепелници, килограми изгорен восък от свещи, и сърце, което не зная къде да дяна.

Отново – ако нещо е прекалено хубаво, за да е истина, то значи не е.

Един цитат от филм се върти цял ден в главата ми:

Throughout my lifetime, I’ve left pieces of my heart here and there. And now, there’s almost not enough to stay alive. But I force a smile, knowing that my ambition far exceeded my talent. There are no more white horses or pretty ladies at my door.

The end is the beginning is the end

Е, свърши се.

Две седмици и две прибирания до БГ.

Нито едно от тях не беше, каквото очаквах.

Беше по-зле.

Сега седя, с почти пълна бутилка вино, разочарована заради очакванията си.

Почти 4 сутринта е, а не ми се спи. Искам да върна времето, да рестартирам всичко и да го направя по друг начин. Но времето върви само в една посока, както добре знаем. Остава ми да не съжалявам, да гледам напред и да се надявам, че утре всичко ще е по-светло.

Отново искам да избягам. Да се махна от всичко и да почна наново. Обаче наистина ли искам да избягам толкова далече, че да не мога да се върна?

Нощите се преливат в безпаметни дни, напоени с вино и цигари, смесват се в една обща, дълга и пиянска нощ, и нищо не е истинско, всичко е лъжа, лъжа, лъжа…

 

Още един празен кадър

Хората..

И техните думи.

Ах, как мразя думите, празни и кухи като изпито вино.

Още един кадър от живота ми се изпразни. Опитах се да го рисувам, обаче не, той е празен, кух и тъп.

Още един човек замина в нищото.

Дали изобщо имаше нещо?