Още един празен кадър

Хората..

И техните думи.

Ах, как мразя думите, празни и кухи като изпито вино.

Още един кадър от живота ми се изпразни. Опитах се да го рисувам, обаче не, той е празен, кух и тъп.

Още един човек замина в нищото.

Дали изобщо имаше нещо?

Soulmates never die

Соулмейтът. Изгубеният. С когото от години не сме се виждали. Чували. Писали.

Мисля, че се е преродил. В някой друг. В нов стар брат по душа.

Или толкова ми се иска да го имам, че си въобразявам.

Nevermind.

Времето върви само в една посока, и колкото и да се опитвам да го спра, то свършва. Всеки ден е последен. Искам да живея вечно. Но и един път стига, ако е като тия дни.

Ела, соулмейт, изпий още едно вино с мен, отнеси ме в свят, който не съществува.

А после си тръгни. Защото знам, soulmates never die. Те само се преобличат в други кожи.

 

 

circling trivialities

нощно каране. зимно. смяна на пейзажа само, когато спирахме за неизменните еспресо с малко студено мляко и черен чай. мълчание. монотонни пътища и ледени пейзажи. обичайно си мълчахме. след седмица почнахме да си четем мислите. наслаждавахме се на гледките без думи, радвахме се на снега. и пустошта. и на виелиците, когато спирахме да изпушим мълчаливо по цигара. обикаляне по кръчмите из Талин на специалния ми ден, горещо вино с подправки и бар, осветен само от светлината на свещи. после маса до прозореца. площад с песни и танци. мраз и лед. хиляди километри заедно в колата. мъж-дете. много спокойствие и тишина. и музика. красота. алкохол. прегръдки в тъмното. и мъничко тъга, че всичко това свърши.

circling trivialities. така ще запомня тази песен, макар заглавието да е друго.

„Разтворих се в сладките мисли на друг човек. Забравих за кратко да мисля.“

 

Многоговорещите

За делата и хората си мисля днес. За всички безкрайно много хора около мен, които само говорят, а нищо не вършат. За многоговорещите и нищоправещите. И за собствената си неспособност да намеря дейните хора. Тия, дето няма да ти говорят много-много, а с действия ще ти показват, че си им важен. Ако си.

Мисля си за всичките тия безполезни хорица, дето много умеят да омайват с приказки, но стигне ли се до конкретни действия – за които трябва да носят съответната си лична отговорност – бягат като зайци. Или мишки. Все тая.

Много са говорещите хора, думите опиват, самонапиват те. Колкото повече приказваш, толкова повече си вярваш. И не казваш нищо. Сам си плетеш въжето, на което пак сам ще се обесиш един ден. Щото от приказки файда няма. Само думите без дела са прах и вятър.

Тъжно ми е днес. Обикновено ми е тъжно, но днес особено. Само думи около мен. Големи, лепкави петна. Дето трудно се чистят после, ако ти залепнат.

Те, хората в живота ми в момента, това го умеят най-добре – да хвърлят лепкавите си думи, та все някъде в душата ти да залепнат. Само дето аз от ден на ден ставам по-хлъзгава и едва останаха места, дето да се заклещят думи. Не вярвам на никого вече. Дори на себе си спрях да вярвам, че един ден ще съм добре, ще намеря мир и ще спра да чистя мазните петна от думите.

20161203_115927

 

преди Коледа

Начало ново уж. Да пречистя тялото, като постя преди Коледа, та дано и душата позаблести. Тъжно тия дни. Упорито крача с усмивка в лошото време, но маска е това и вечер, останала сама, рухвам тихо вкъщи. Не мога вечно така да живея, но път друг не се вижда. Сякаш всички врати затворени са за мен. Сякаш пътищата, които водят нанякъде, светят само за другите, а за мен остават потънали в мрак. Мъча се да гледам повърхностно, да не дълбая, да не страдам излишно. Дните ми са кръг – завъртат се сутрин силно, издигам се по обяд до идиотски оптимизъм, а вечер пак падам в нищото. И всеки ден по-малък става тоя кръг. Всеки ден все по-рано падам в бездна.

Нямам за какво да пиша. А всъщност имам. Искам да върна времето назад. Или да го превъртя много напред. Само тук и сега не мога да бъда. Кръгът се затваря..

Пътувам

Цяла година мина от последното ходене до Рая. Моят рай.

Равносметка си правя пак. Неизбежно е.

Сещам се за нещата, които си обещах миналата година по това време. И не се случиха.

Обещах си да се върна с някого. Не чак със соулмейт, но с човек, с когото ми е приятно да прекарвам времето си. Някак вярвах, че ще се появи от нищото, че ще ме намери сам и ще пожелае да спеделяме емоции. Че ще долети като птица и ще кацне на прашасалото прозорче на душата ми. Но не. И перо не падна от подобна птица, тя дори не прелетя край мен.

Може би сега ще я срещна…

 

Ел Мехикано

Заварих го да си реже ноктите с малка ножичка върху разтворена пътна карта на Европа. До него – чаша с вода и малки кръгли ретро очилца за четене. Всички прозорци бяха отворени, жегата влизаше от улицата, навсякъде висяха закачалки с изпрани дрехи, а мургавата чистачка, която му бях осигурила по-рано същия ден, сновеше притеснено напред-назад с пране, безмълвна част от интериора. Такава беше обстановката и тоя човек, за когото никой не знаеше много.

Във филма „Дрога“ има един нарко-бос – Ел Мехикано. Е, този тип пред мен беше като прототип – непокорни коси, неопределена възраст и изучаващ поглед.

„It’s okay. Enjoy life“, каза по-късно съшата вечер по някакъв повод. И той точно това правеше. Тоя човек беше събрал в себе си мъдростта и покварата на отхвърлените от обществото елементи. Невписващите се. Бохем и тъмна фигура с неизвестен произход на доходите, един от тия хора, които запомняш.

Притесни се, че няма с какво да ме почерпи, изчезна в кухнята и дълго се чуваше течаща вода, накрая се върна с чиния с нарязани ябълки и купичка с ядки.

Разговорът тръгна от само себе си. Дори не мислех да сядам, бях отишла просто да му върна една чантичка, която беше забравил под една от седалките на колата,  дето му дадохме да кара из Европа.

Помолих го да ми препоръча добри мексикански филми, въпреки че съм гледала доста. Той се учуди, почти се стресна. Дълго се взира в мен, все едно играехме на „кой ще мигне пръв“. Накрая отмести поглед и се загледа в нищото. „Имаш ли къде да пишеш?“

Дори не ми хрумна да му дам да напише на телефона заглавията. Веднага почнах да търся лист и химикалка. Новите технологии не прилягаха на Ел Мехикано. Намерих химикалка, но лист нямах. Почнах да ровя в кухнята, никаква хартия не се намираше, накрая откъснах капачето на кутия с чай, той написа два филма. Единият бях гледала. Заговорихме за киното на Южна Америка, оказа се, че и той не тачеше Холивуд. Написах му филми и аз.

После минахме на всичко – разговорът вървеше все едно бяхме стари познати. Отдавна не се бях чувствала толкова ненапрегната и отворена да слушам за нечии чужди преживавания.

По някое време се появи Любовницата – некрасиво и срамежливо момиче, с лош английски и окичено с кило бижута. Тогава Ел Мехикано отиде да се къпе – заяви, че влиза в банята за душ все едно това беше най-нормалното нещо, което човек прави, когато има гости.

Така и не разбрах как се казваше тя. Любовницата. По-късно вечерта и други хора я видяха и никой не узна името й. Тя просто присъстваше, отговаряше с „Yes“ и имбецилна усмивка на всичко, което я попиташ, започна да ме кара да се чувствам неловко.

Едно нещо ми вадеше очите – бижутата. Бяха нестандартни, ретро, много на брой и прекрасно съчетани. Питах я от къде са, тя успя да разбере и да отговори. Не се изненадах изобщо, като разбрах, че са негов избор. Ел Мехикано я беше окичил със скандинавски божества и тибетски символи от чисто сребро. Това сякаш беше единственото, с което тази жена можеше да бъде запомнена.

На другия ден летяха обратно за Тихуана, имаха шест гигантски куфара и безброй по-малки, които мъкнеше основно Любовницата.

Ел Мехикано ще запомня, защото се появи изневиделица, за да ме върне към тръпка, отдавна забравена, погребана под всички клишета и очаквания на обществото. Обикновен престъпник, ще каже някой. Пет пари не давах с какво се занимава, колко е легално, морално и т.н.

„Спрях да пуша миналата година, след като пуших 30 години“, каза ми, а аз питах защо. „Искам да живея по-дълго. Освен това не пия вече.“

Ще запомня Ел Мехикано с едно-едничко изречение, което обобщаваше всичко, което този човек представляваше, което забравям и трябва да си припомням по-често – It’s okay. Enjoy life.