Пътувам

Цяла година мина от последното ходене до Рая. Моят рай.

Равносметка си правя пак. Неизбежно е.

Сещам се за нещата, които си обещах миналата година по това време. И не се случиха.

Обещах си да се върна с някого. Не чак със соулмейт, но с човек, с когото ми е приятно да прекарвам времето си. Някак вярвах, че ще се появи от нищото, че ще ме намери сам и ще пожелае да спеделяме емоции. Че ще долети като птица и ще кацне на прашасалото прозорче на душата ми. Но не. И перо не падна от подобна птица, тя дори не прелетя край мен.

Може би сега ще я срещна…

 

Ел Мехикано

Заварих го да си реже ноктите с малка ножичка върху разтворена пътна карта на Европа. До него – чаша с вода и малки кръгли ретро очилца за четене. Всички прозорци бяха отворени, жегата влизаше от улицата, навсякъде висяха закачалки с изпрани дрехи, а мургавата чистачка, която му бях осигурила по-рано същия ден, сновеше притеснено напред-назад с пране, безмълвна част от интериора. Такава беше обстановката и тоя човек, за когото никой не знаеше много.

Във филма „Дрога“ има един нарко-бос – Ел Мехикано. Е, този тип пред мен беше като прототип – непокорни коси, неопределена възраст и изучаващ поглед.

„It’s okay. Enjoy life“, каза по-късно съшата вечер по някакъв повод. И той точно това правеше. Тоя човек беше събрал в себе си мъдростта и покварата на отхвърлените от обществото елементи. Невписващите се. Бохем и тъмна фигура с неизвестен произход на доходите, един от тия хора, които запомняш.

Притесни се, че няма с какво да ме почерпи, изчезна в кухнята и дълго се чуваше течаща вода, накрая се върна с чиния с нарязани ябълки и купичка с ядки.

Разговорът тръгна от само себе си. Дори не мислех да сядам, бях отишла просто да му върна една чантичка, която беше забравил под една от седалките на колата,  дето му дадохме да кара из Европа.

Помолих го да ми препоръча добри мексикански филми, въпреки че съм гледала доста. Той се учуди, почти се стресна. Дълго се взира в мен, все едно играехме на „кой ще мигне пръв“. Накрая отмести поглед и се загледа в нищото. „Имаш ли къде да пишеш?“

Дори не ми хрумна да му дам да напише на телефона заглавията. Веднага почнах да търся лист и химикалка. Новите технологии не прилягаха на Ел Мехикано. Намерих химикалка, но лист нямах. Почнах да ровя в кухнята, никаква хартия не се намираше, накрая откъснах капачето на кутия с чай, той написа два филма. Единият бях гледала. Заговорихме за киното на Южна Америка, оказа се, че и той не тачеше Холивуд. Написах му филми и аз.

После минахме на всичко – разговорът вървеше все едно бяхме стари познати. Отдавна не се бях чувствала толкова ненапрегната и отворена да слушам за нечии чужди преживавания.

По някое време се появи Любовницата – некрасиво и срамежливо момиче, с лош английски и окичено с кило бижута. Тогава Ел Мехикано отиде да се къпе – заяви, че влиза в банята за душ все едно това беше най-нормалното нещо, което човек прави, когато има гости.

Така и не разбрах как се казваше тя. Любовницата. По-късно вечерта и други хора я видяха и никой не узна името й. Тя просто присъстваше, отговаряше с „Yes“ и имбецилна усмивка на всичко, което я попиташ, започна да ме кара да се чувствам неловко.

Едно нещо ми вадеше очите – бижутата. Бяха нестандартни, ретро, много на брой и прекрасно съчетани. Питах я от къде са, тя успя да разбере и да отговори. Не се изненадах изобщо, като разбрах, че са негов избор. Ел Мехикано я беше окичил със скандинавски божества и тибетски символи от чисто сребро. Това сякаш беше единственото, с което тази жена можеше да бъде запомнена.

На другия ден летяха обратно за Тихуана, имаха шест гигантски куфара и безброй по-малки, които мъкнеше основно Любовницата.

Ел Мехикано ще запомня, защото се появи изневиделица, за да ме върне към тръпка, отдавна забравена, погребана под всички клишета и очаквания на обществото. Обикновен престъпник, ще каже някой. Пет пари не давах с какво се занимава, колко е легално, морално и т.н.

„Спрях да пуша миналата година, след като пуших 30 години“, каза ми, а аз питах защо. „Искам да живея по-дълго. Освен това не пия вече.“

Ще запомня Ел Мехикано с едно-едничко изречение, което обобщаваше всичко, което този човек представляваше, което забравям и трябва да си припомням по-често – It’s okay. Enjoy life.

 

 

Неблагодарници

Това е един текст, изпълнен с доста жлъч и гняв.

Не мога, а и не бива, да държа в себе си всичката тая отрова, затова я изливам тук.

Много мислих за събитията от последните седмици, за новите разочарования в живота ми и какво всъщност ме нарани – човеците или илюзиите, които така или иначе сама си създадох. В крайна сметка се оказа, че аз съм някакъв безкраен идеалист и мечтател, който сам си сковава някаква собствена колибка на плажа, боядисва си я в свежи цветове, окача си фенери по нея, реди саксии с буйни цветя по первазчетата, окача плетен хамак на две дървета пред вратата, прави си беседка и тъкмо да се нанесе да прекара едно незабравимо лято, и изневиделица една вълна разпарчетосва всичко това и го отнася в нищото.

Така съм тия дни. Посадих семенцата на доверието, споделянето, взаимността и вярата в градинката на чисто новото си приятелство. Грижливо се старах да поникнат и укрепнат. Полагах каквито можех усилия, влагах енергия, време, че дори и пари, за да отгледам нещо.

Уви, нищо не изникна. Земята се оказа отровена. Поначало негодна за сеитба. Всичко изгни в покварената душа на един завършен егоист.

И кой, моля, е виновен, че нищо не поникна? Идеалистът, дето се опита да засее цвете върху камък, разбира се! Аз и само аз. И моята дарба да откривам нещастници и да се опитвам да им помагам, да ги спасявам от тях самите, да им давам и давам до безкрай, докато от мен самата не остане нищо.

Тъжно е, че пак заложих на губещ кон. Че пак отказах да повярвам, че хората са зли, крайно неблагодарни егоистични същества, дето като изгладнели комари само търсят да впият хоботче в нечия плът. И да пият, докато жертвата отмалее и не е способна да произвежда повече кръв.

И пак поука нямам. И нихилист не става от мене. Аз съм отчайващо изгубен идеалист, неспособен да живее в тоя свят, където човек за човека е вълк.

Спрете Земята, искам да сляза!

 

 

нелятно

Хората ме плашат тия дни. Разочароват. Нараняват. Предават.

Хората наоколо са всичко друго, но не и човеци

Разревах се за една прегазена костенурка днес, но всъщност беше заради всичко. Всички.

Всички ми изглеждат фалшиви. Продажни и изкуствени. Покрити с лъскава захарна обвивка, под която всичко е изгнило.

И никакво лято не ми е.

Дните от календара

Летят дните. Вече е почти юни, а тук писах последно в началото на февруари.

Нямам за какво да пиша.

Всичко е същото, само по-топло е времето.

Иска ми се да имах история, която си струва да се напише, но нямам.

Чувството на безполезност се е засилило. Сега дори не искам да пиша за това. Може би някой ден ще се оправя. А може би не.

 

Тъжното пак

На прага на едно от прибиранията ми вкъщи и сякаш не искам да тръгвам.

Сякаш всичко пак загуби смисъл.

След 2 дни, прекарани с цялата тайфа, и с него, искам да избягам, но нямам сили да си тръгна.

Съжалявам, че се вмъкнах в леглото му пак, унищожавайки илюзията, че сме само приятели. Липсва ми. Вече искам да се върна и пак да го видя.

Мразя се, че постъпвам така със себе си. Май наистина заслужавам нещо по-добро от това блъскане в стени. Само дето не го вярвам искрено. Разсипах се от любов, от раздаване и неполучаване на нищо в замяна, от преструвки и игра, изроних се от чувства, разпадна се всичко пак. Мразя го.

Сънища и реалности

Вече не знам от колко време се будя с него. С мисълта за него, отражението му в огледалото, миризмата… Не помня вече от кога не съм спала нормално – без сънища, без копнежи, без образи пред очите ми. И все едно и също – в просъница ме докосва, аз се будя, целува ме и ми шепне думи, после светва лампата и ми зашлевява шамар, накрая всичко се превръща в извънземно удоволствие с грандиозен финал. И така всяка нощ.

Ужасно е. Вече не мога да понасям огледалата в стаята ми, кой болен мозък е решил да тури гигантско огледало срещу леглото?! А каква ли зла сила ме тикна да вилнея в същото това легло с обвързан мъж, който изчезна като дим, когато трябваше да застане зад делата и думите си… Същата зла сила, която запечата похотта в огледалото и сега ми я прожектира по цели нощи, а накрая изчезва с изгрева.

А дните се точат все едни и същи сиви. Без светлинка, без надежда за нещо по-хубаво утре, без никакво раздвижване в мъртвото вълнение. Да, злата сила спи денем, събира сили да ме събуди през нощта с прожекцията на стара лента, и аз цял ден се навивам, как ще я обезглавя, но накрая заспивам изтощена и тя пак побеждава. Дали съществува рицар, който може да помогне в битката…