The end is the beginning is the end

Е, свърши се.

Две седмици и две прибирания до БГ.

Нито едно от тях не беше, каквото очаквах.

Беше по-зле.

Сега седя, с почти пълна бутилка вино, разочарована заради очакванията си.

Почти 4 сутринта е, а не ми се спи. Искам да върна времето, да рестартирам всичко и да го направя по друг начин. Но времето върви само в една посока, както добре знаем. Остава ми да не съжалявам, да гледам напред и да се надявам, че утре всичко ще е по-светло.

Отново искам да избягам. Да се махна от всичко и да почна наново. Обаче наистина ли искам да избягам толкова далече, че да не мога да се върна?

Нощите се преливат в безпаметни дни, напоени с вино и цигари, смесват се в една обща, дълга и пиянска нощ, и нищо не е истинско, всичко е лъжа, лъжа, лъжа…

 

Още един празен кадър

Хората..

И техните думи.

Ах, как мразя думите, празни и кухи като изпито вино.

Още един кадър от живота ми се изпразни. Опитах се да го рисувам, обаче не, той е празен, кух и тъп.

Още един човек замина в нищото.

Дали изобщо имаше нещо?

Soulmates never die

Соулмейтът. Изгубеният. С когото от години не сме се виждали. Чували. Писали.

Мисля, че се е преродил. В някой друг. В нов стар брат по душа.

Или толкова ми се иска да го имам, че си въобразявам.

Nevermind.

Времето върви само в една посока, и колкото и да се опитвам да го спра, то свършва. Всеки ден е последен. Искам да живея вечно. Но и един път стига, ако е като тия дни.

Ела, соулмейт, изпий още едно вино с мен, отнеси ме в свят, който не съществува.

А после си тръгни. Защото знам, soulmates never die. Те само се преобличат в други кожи.

 

 

circling trivialities

нощно каране. зимно. смяна на пейзажа само, когато спирахме за неизменните еспресо с малко студено мляко и черен чай. мълчание. монотонни пътища и ледени пейзажи. обичайно си мълчахме. след седмица почнахме да си четем мислите. наслаждавахме се на гледките без думи, радвахме се на снега. и пустошта. и на виелиците, когато спирахме да изпушим мълчаливо по цигара. обикаляне по кръчмите из Талин на специалния ми ден, горещо вино с подправки и бар, осветен само от светлината на свещи. после маса до прозореца. площад с песни и танци. мраз и лед. хиляди километри заедно в колата. мъж-дете. много спокойствие и тишина. и музика. красота. алкохол. прегръдки в тъмното. и мъничко тъга, че всичко това свърши.

circling trivialities. така ще запомня тази песен, макар заглавието да е друго.

„Разтворих се в сладките мисли на друг човек. Забравих за кратко да мисля.“

 

Многоговорещите

За делата и хората си мисля днес. За всички безкрайно много хора около мен, които само говорят, а нищо не вършат. За многоговорещите и нищоправещите. И за собствената си неспособност да намеря дейните хора. Тия, дето няма да ти говорят много-много, а с действия ще ти показват, че си им важен. Ако си.

Мисля си за всичките тия безполезни хорица, дето много умеят да омайват с приказки, но стигне ли се до конкретни действия – за които трябва да носят съответната си лична отговорност – бягат като зайци. Или мишки. Все тая.

Много са говорещите хора, думите опиват, самонапиват те. Колкото повече приказваш, толкова повече си вярваш. И не казваш нищо. Сам си плетеш въжето, на което пак сам ще се обесиш един ден. Щото от приказки файда няма. Само думите без дела са прах и вятър.

Тъжно ми е днес. Обикновено ми е тъжно, но днес особено. Само думи около мен. Големи, лепкави петна. Дето трудно се чистят после, ако ти залепнат.

Те, хората в живота ми в момента, това го умеят най-добре – да хвърлят лепкавите си думи, та все някъде в душата ти да залепнат. Само дето аз от ден на ден ставам по-хлъзгава и едва останаха места, дето да се заклещят думи. Не вярвам на никого вече. Дори на себе си спрях да вярвам, че един ден ще съм добре, ще намеря мир и ще спра да чистя мазните петна от думите.

20161203_115927

 

преди Коледа

Начало ново уж. Да пречистя тялото, като постя преди Коледа, та дано и душата позаблести. Тъжно тия дни. Упорито крача с усмивка в лошото време, но маска е това и вечер, останала сама, рухвам тихо вкъщи. Не мога вечно така да живея, но път друг не се вижда. Сякаш всички врати затворени са за мен. Сякаш пътищата, които водят нанякъде, светят само за другите, а за мен остават потънали в мрак. Мъча се да гледам повърхностно, да не дълбая, да не страдам излишно. Дните ми са кръг – завъртат се сутрин силно, издигам се по обяд до идиотски оптимизъм, а вечер пак падам в нищото. И всеки ден по-малък става тоя кръг. Всеки ден все по-рано падам в бездна.

Нямам за какво да пиша. А всъщност имам. Искам да върна времето назад. Или да го превъртя много напред. Само тук и сега не мога да бъда. Кръгът се затваря..

Пътувам

Цяла година мина от последното ходене до Рая. Моят рай.

Равносметка си правя пак. Неизбежно е.

Сещам се за нещата, които си обещах миналата година по това време. И не се случиха.

Обещах си да се върна с някого. Не чак със соулмейт, но с човек, с когото ми е приятно да прекарвам времето си. Някак вярвах, че ще се появи от нищото, че ще ме намери сам и ще пожелае да спеделяме емоции. Че ще долети като птица и ще кацне на прашасалото прозорче на душата ми. Но не. И перо не падна от подобна птица, тя дори не прелетя край мен.

Може би сега ще я срещна…