Обещанията ти слушам

Отново е нощ, тъмна и студена, по-самотна от тази преди нея, леко мъглива и много, много дълга.

Нощем всичко мислено през деня оживява, добиват форма всичките ми страхове, които през деня съм прогонила с някое тривиално занимание, избистрят се и малкото идеи, които имам за себе си, а мечтите ми се свират в някоя ниша и чакат да съмне, за да почнат пак да ме мъчат. Нощта е времето, което искам да не отминава, защото всичко ми е толкова кристално ясно и изпълнимо! Мога да си съставя точен план, който обаче винаги изоставям или забравям на следващия ден. Сутрин всичко е различно и нощните мисли ми се струват наивни и непостижими. И така минава ден след ден, седмица и още една…

Когато бях дете и много силно исках нещо, баща ми обещаваше да го изпълни и винаги го правеше. А когато той искаше нещо от мен, трябваше да обещая, че ще го свърша и това беше сигурен знак, че наистина ще стане. Така „обещавам“ се превърна в свята думичка, която не казвам, ако няма да изпълня нещо. И винаги приемам много сериозно всичко, което някой обещае.

„Обещавам ти – каза ми V – всичко да бъде добре“. И аз го повярвах. Все още го вярвам. Обещанията са нещо свято…

Advertisements

„Почвам нов живот, казвам ти!“

„Почвам нов живот, казвам ти, нов живот! Обещах си и край!“

Някаква жена крещеше това пред магазина, а нейна приятелка я подкрепяше, че така трябвало. Какво ли му е на тоя живот, който иска да загърби? Какво й се ще да промени или да махне? Една от огромните заблуди на днешното време – че можеш да заличиш всичко, изтриваш си каквото не ти харесва и почваш отначало, форматираш тоя диск и рестартираш живота си. Де да можеше така…

пътеките ни заедно

Някой там те мисли, проектира те в главата си и крои планове за себе си и теб. Обещава си да те открие и после никога да не те пуска. Мисли си колко ще бъде щастлив. Мечтае си. Не спи. Рисува пътечките ви успоредно, вървите заедно през мъгли и студове, усмихвате се и не пускате ръцете си. Пейзажът отстрани се сменя – стъмнява се, показва се луната, после се развиделява, а вие вървите и не спирате да се усмихвате. Имате много да си кажете, но си говорите бавно, защото имате всичкото време в тая вселена. Още не се познавате и нямаш идея дали някога ще го срещнеш. И дали изобщо съществува.

[10 месеца по-късно]

This is the beginning of forever, написах под онази снимка и я сложих в рамка. Тогава наистина така го мислех. След като те срещнах, виждах много ясно общото ни бъдеще и си скицирах нещата, които искам да правя с теб и местата, които да ти покажа. И всичката красота, която ще ти дам. Почнахме да вървим заедно по – така си мислех аз – успоредните ни пътечки. Не спирах да се усмихвам. Пейзажът се менеше, а радостта, че съм те срещнала се засилваше с всяка измината крачка. По някое време нещо ме удари силно и паднах. Когато надигнах глава, теб те нямаше, останала беше само болката от падането. Почнах да се оглеждам и все още се оглеждам… дали ще видя гръб в далечината? А дали изобщо съществуваше или аз прекалено много сънувам?

моето и твоето пране

Миличка, пералнята ти е извъртяла, казал той, докато минавал със сандвич в ръка покрай нея на път към дивана в хола. И целувка добавил. Както и че я обича. Аз ще вметна, че тя е бременна, цяла нощ не е мигнала от болки и дреме пред компютъра. А прането в пералнята не е Нейното, тъй като там са се извъртели само Неговите работни дрехи. От нея се очаква, разбира се, да се надигне, да си пренесе прането и да излезе в студената януарска сутрин на терасата. Защото го обича. Защото това е нейно задължение, когато живее на семейни начала с някого. Защото така трябва и тя дори няма да се замисли, правейки всичко. Те са в началото на връзката си и всеки един от нас може да е на тяхно място. Ако си го пожелае достатъчно силно за следващата Коледа, може и да се случи!

Това си е съвсем битова, дребна историйка от тия, дето дори няма защо да се разказват. Изкушавам се да я споделя като лично преживяване с няколко човека, за да видя как ще реагират, но няма да го направя, защото не съм в настроение да се сблъсквам с Истината. Днес имам настройката да вярвам, че това не може да ми се случи на мен, че няма да го допусна и че по-добре сама да си умра, отколкото да попадна в точно тоя дребен битовизъм. Последното най-вероятно ще ми се случи и то точно защото не искам да попадам в Тоя битовизъм.

Не че не съм била принцесата в горната приказка. Бях. Готвех на миниатюрно котлонче с часове, за да може любимото мъжле да си хапне топла манджичка, когато си дойде морен-морен от работата, дето е на 2 блока разстояние. И не че не съм влачила пране с автобуса до обществената пералня (защото нямахме собствена). Безропотно. Нещо повече – правех го с желание, но и защото трябва и знам, че ако аз не го свърша, той също няма. Голямата Семейна Заблуда беше именно в това – навивах си, че точно това искам и така не ми се струваше толкова нечестно. А беше. Един ден просто избухнах, набутах всичко в 2 куфара и си заминах. Причините да го направя бяха много повече, естествено, но една от тях със сигурност беше неравното разпределение на задълженията в  уж общото домакинство. Край на приказката. Принцът е плужек.

Пожелавам им искрено цялото щастие на Земята на тия мои приятели от историята! Ако всичко това ги прави доволни – чудесно! Аз просто съм от друг филм…

Всички мои домове

Един ден ще обиколя всички жилища, в които съм живяла. Няколко къщи и апартаменти в повече от 2 държави. Мога да си спомня точно къде се намират, сещам се също и как точно изглеждат отвътре, какво е разположението на стаите и какви мебели имат. Имам и снимки, които ще ми припомнят, ако забравя. Ще отида и просто ще постоя отвън, може да почукам и да видя кой ще отвори. А може би просто ще оставя клонка или бонбон на прага и ще си тръгна.
Да обиколя домовете, които съм обитавала, ще бъде истинско приключение от тези, непредвидимите, които винаги оставят много трайна следа. Нещо като пътуването на стоп, когато нямаш идея къде точно искаш да отидеш.
Когато се премествам да живея някъде, то винаги наричам мястото „у нас“ и въпреки споровете, които съм водила по темата, че дом е само бащината къща, моите обиталища винаги превръщам в дом. След време го напускам и отнасям всичките си вещи от там, но емоциите остават. По-късно върху тях се оформят спомените, но в момента на тръгването ми, това са си емоции от преживяни неща. И не мога да го опаковам и взема със себе си. Те просто не биха живели на друго място, освен на това, на което са се случили. Там те попиват в стените като есенна влага, консервират се под дъските на пода или се затварят в някой празен шкаф, увисват вместо картина на някой пирон на стената или се вмъкват под килима. Естествено, спират да растат, не се променят, защото създателите им вече не са там да ги хранят.


Затова се питам дали след време, много време, като посетя Домовете, ще открия тогавашните си емоции непокътнати. Дали ще открия онази детска наивност, с която залепих „Обичам те“ на стената в онзи просторен апартамент в Бп? Или големите си надежди, скрити зад камъните до оградата на къщичката на края на улицата до маслиновите дръвчета? А дали ще изровя красивите думи и обещания, казани на терасата в онази къща в Ск? Сигурно. Ще ме връхлетят като бумеранг, който хвърлих в произволна посока, напускайки тези места…
Най-много ще ме е страх да ровя в родната си къща, защото там мога да открия неща, които да ме погубят за кратко време. Красоти и тъга, които трудно ще преглътна.
Когато си тръгваш от някъде, отнасяш нещо от атмосферата на мястото. Но и оставяш парчета от себе си. Уравнението е невярно, когато оставеното е много повече от взетото. Тогава не остава друго, освен да се върнеш и да почнеш да събираш…

На Тях

Това не е краят на света, но е едно от онези горчиви разочарования, които затварят някаква лична епоха.

Знам, че животът им не се е променил с моето заминаване. Не очаквам да ме посрещат като Месия, когато се връщам, не искам бели цветчета и червени килими. И мартеница вáжи, стига само някой да се сети…

Не спирам да се питам: аз ли станах друга? Или те просто винаги са си били Такива, но не съм го виждала?

Знаех, че ще загубя още хора, че отново ще разбера кой какъв (ми) е, ще се разочаровам от разни особи и ще заобичам други. Бях наясно, че колкото ще спечеля (емоционално), толкова и ще изгубя. Обаче уравнението не се оказа толкова просто… Т.нар. ми приятели (онези, важните) дори не ми написаха и ред, въпреки ежедневният си home и/или work достъп до Мрежата. Да, окей, имат какви ли не проблеми и задачи, но аз да не би да нямах? Месец, два, три… в които почти никой не се сети за мен. Нито дори ти, скъпоценен мой измислен герой. Възпитано връщаше на моите съобщения, но не инициира нито един разговор.

А всички ония, които ми ревяха, че са тук, че ме чакат винаги, че като си дойда и ще ходим еди-къде си? Всички тия, за които се грижих по някакъв начин (емоционален, материален), се оказа… че просто ги няма.

Не, това не е краят на света…