На Тях

Това не е краят на света, но е едно от онези горчиви разочарования, които затварят някаква лична епоха.

Знам, че животът им не се е променил с моето заминаване. Не очаквам да ме посрещат като Месия, когато се връщам, не искам бели цветчета и червени килими. И мартеница вáжи, стига само някой да се сети…

Не спирам да се питам: аз ли станах друга? Или те просто винаги са си били Такива, но не съм го виждала?

Знаех, че ще загубя още хора, че отново ще разбера кой какъв (ми) е, ще се разочаровам от разни особи и ще заобичам други. Бях наясно, че колкото ще спечеля (емоционално), толкова и ще изгубя. Обаче уравнението не се оказа толкова просто… Т.нар. ми приятели (онези, важните) дори не ми написаха и ред, въпреки ежедневният си home и/или work достъп до Мрежата. Да, окей, имат какви ли не проблеми и задачи, но аз да не би да нямах? Месец, два, три… в които почти никой не се сети за мен. Нито дори ти, скъпоценен мой измислен герой. Възпитано връщаше на моите съобщения, но не инициира нито един разговор.

А всички ония, които ми ревяха, че са тук, че ме чакат винаги, че като си дойда и ще ходим еди-къде си? Всички тия, за които се грижих по някакъв начин (емоционален, материален), се оказа… че просто ги няма.

Не, това не е краят на света…

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s