пътеките ни заедно

Някой там те мисли, проектира те в главата си и крои планове за себе си и теб. Обещава си да те открие и после никога да не те пуска. Мисли си колко ще бъде щастлив. Мечтае си. Не спи. Рисува пътечките ви успоредно, вървите заедно през мъгли и студове, усмихвате се и не пускате ръцете си. Пейзажът отстрани се сменя – стъмнява се, показва се луната, после се развиделява, а вие вървите и не спирате да се усмихвате. Имате много да си кажете, но си говорите бавно, защото имате всичкото време в тая вселена. Още не се познавате и нямаш идея дали някога ще го срещнеш. И дали изобщо съществува.

[10 месеца по-късно]

This is the beginning of forever, написах под онази снимка и я сложих в рамка. Тогава наистина така го мислех. След като те срещнах, виждах много ясно общото ни бъдеще и си скицирах нещата, които искам да правя с теб и местата, които да ти покажа. И всичката красота, която ще ти дам. Почнахме да вървим заедно по – така си мислех аз – успоредните ни пътечки. Не спирах да се усмихвам. Пейзажът се менеше, а радостта, че съм те срещнала се засилваше с всяка измината крачка. По някое време нещо ме удари силно и паднах. Когато надигнах глава, теб те нямаше, останала беше само болката от падането. Почнах да се оглеждам и все още се оглеждам… дали ще видя гръб в далечината? А дали изобщо съществуваше или аз прекалено много сънувам?

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s