Без телевизор

 

Поради миниатюрен ремонт у нас, непредвиден и продължаващ вече втора седмица, се наложи да изключим един от основните телевизори – този в кухнята. Сега цели 3 дни семейството няма да разполага с любимите си новини и сериали по време на вечеря…

Експериментът почва съвсем навреме, свързвайки се случайно с публикацията ми тук от вчера. Е, разбира се, имаме си телевизори още три на брой. Но, както казах, този в кухнята е най-употребяван. Сега ще регистрирам отклоненията в поведението на най-страстните зрители – майка ми и баща ми.

Интересен експеримент ще е тоя…

Холивуд е виновен!

Холивуд тихо дълбае в мозъците на хората. Всеки ден Америка ни навира в очите своите – напълно чужди за нас – стандарти; безбройните си стереотипи, и абсолютно неразбираем за балканската душа хумор. Под всякаквa формa. Дали ще са дублирани готварски предавания, женски списания, или обикновени романтични комедии, промивката не спира (и може да се мери само с brainwashing, причинен от турски сериал, но това ми е много дълга тема), та драгите зрители – в лицето на средностатистическите домакини и отрудени мъжаги – гледат филмчета и всякакви телевизионни продукции, в които се засягат най-разнообразни аспекти от житието на американците. Това е на пръв поглед безобидно и с нищо не накърнява зорко пазеното ни самолюбие.

Само че облъчването продължава от години. Натрапват ни се някакви модели на поведение, които ние просто не разбираме. Въпрос на гледна точка е, и няма нужда да прекопираме неща, които просто са неприложими у нас. Но карай, когато нямаш идентичност, си принуден да копираш – това също е начин да оцелееш!

Дошли разни ми ти US компании – добре, капитализъм и прочие – които искат да си развиват тук стратегиите, наемайки бг служители, разбира се. Чудесно. Само че това съприкосновение, между бг „риалити“ шоуто и американската действителност, е доста болезнено. (Болезнено за нас, естествено, за нас ми е думата!) Примери много.

Ето пример: моите родители, които никога през живота си не са били на интервю за работа (всъщност те от 30+ години работят една и съща работа…), имат изградена представа какво трябва, и не трябва, да правиш на интервю за работа. Сигурна съм, че идеята е сглобена от милионите холивудски продукции, които жадно поглъщат от години: стерилна обстановка, сухари без капка чувство за хумор седят пред теб и ти задават стандартни въпроси, а ти отговаряш механично със заучени реплики, не показваш емоции, стегнато и кратко отговаряш, като все пак успяваш да вплетеш драматична лична история, след която – няма как! – просто не може да не те вземат на работа. Цялото нещо трае точно определени минути, ти си сериозен, те – още повече. Независимо дали кандидатстваш за съдомияч, механик или счетоводител, нещата винаги протичат по този начин. Не било възможно, викат наш’те, да разсмееш интервюиращата те жена, а после да те наемат на сериозна работа!

Дебатът с тях е повече от безсмислен. Най-много да прерастне в скандал, след който всички да си легнат ядосани. А ядът преди заспиване, знаем добре, води само до кошмари!

котешки истории

Днес спасих пак едно коте от един таван. Много обича да се пъха там, а после не може да слезе…

То е много странно коте – има 2 различни очи, много е страхливо и изобщо няма шарките, които са традиционни за тукашните котки…

Обикновено го храня и то изчезва за няколко дни. Докато пак не замяука от някоя пролука…

Измъквам го и му се радвам. А после то изчезва пак…

най-дългосрочният проект

„Принтирам й български приказки и й ги чета. От тия, старите, поучителните. Интересни са й, харесва ги. Ама май не разбира всичко, примерно „кобилица“ не й е ясно какво е, все пак е на 3 години. С тая заплата книжки ли да купувам, дрешки ли, ядене ли…“

                                      Н.Б.Г. – майка на момиченце и приятелка

Най-дългосрочният проект, който ми е известен, е да отгледаш човек. Толкова е отговорно и задължаващо, че… ужасно плаши! 🙂

Дисекция на облеклото

Как се нарича обсесията да се правят непрекъснато списъци, да се мисли в списъци, да се разказва в списъци? Какъв вид отклонение е това?

Георги Господинов

Вървях днес и си правех списъци наум.

  • Списък на хората, с които съм живяла.
  • Списък на нещата, които трябва да напазарувам.
  • Списък на пътите, в които съм искала да побягна и да не се върна никога вече.
  • Списък на приятелите, колко ми останаха близки и на тези, които се превърнаха в „познати“.
  • Списък на дрехите, които нося в момента и градовете, където са били купени.

Ето това – естествено, под формата на списък – са скромните ми интернационални парцали, с които бях облечена днес:

  1. Милитъри чанта с цена от 2000 форинта от разпродажба – от Будапеща
  2. Сиви кецове, купени преди 6-7 години поне – от подлез в София
  3. Чорапи – от Родопите, внезапно застудя и ми трябваха, родно производство
  4. Собственоръчно рисувана тениска – направена в Истанбул
  5. Яке – секънд хенд, неизвестна европейска страна на произход
  6. Бельо – всичкото от Кипър
  7. Протрити дънки – пак секънд хенд, от години обикаляме заедно…

сърце от зелен восък

 

Парче восък, оформено като сърце. Намерих го днес в един от онези шкафове, в които смятам, че няма нищо кой знае какво, че не притежават тайни. Но ето ти изненада! Открих това сърчице – лежеше си на дъното на една кутия и не ми казваше нищо. Когато един от хората, с които се лъжех, че сме един за друг, ми го даде, бях изпила много мента с мляко. Или джин с тоник. А може би текила с портокал и канела? Или ром? Все тая. Той си човъркаше нещо по масата, ровеше в свещите, разливаше восък, обаче и аз го правя това, така че не обърнах внимание, а и имаше доста народ на тая сбирка. Когато седнах на масата срещу него, той ми го подаде и не каза нищо, само ме гледаше. Друго не се сещам от тая вечер. Не знам и къде съм го държала изобщо това сърце, бях забравила, че въобще съм го взела.

Държах го и не усещах нищо. Нито жал по безвъзвратно отминалото хубаво време; нито лека горчивина, че не съм успяла да запазя чистотата на тази връзка; нито тъга, че нямам човек, който да ми подарява сърца, или каквото и да е от сърце; нито лека усмивка, с която да се сетя за някакъв мил момент; нито празнота. Нищо. Всичко се е изгубило в битието и времето, изглежда. Искаше ми се поне да ми стане драго, обаче само стоях и го гледах тъпо това сърце, изрових данните от мозъчните чекмедженца – град-парти-човек. В тоя ред, да.

Явно все пак съм успяла да форматирам тоя диск…

 

сапуните на един народ

– Кои сапуни са български?

– Не знам.

– Как така не знаете?

– От къде да знам?!

– Би трябвало да знаете!

– Господине, имаме 17 000 артикула, не знам всичко!

– Тогава няма да пазарувам при вас, аз държа на българското.

 

Ей тоя разговор дочух преди малко в една верига магазини за козметика. Човекът, който явно много държеше да си купи точно български сапун, наистина си излезе. А продавачките почнаха да го псуват…

Темите за размисъл са поне две:

  1. Възможно ли е човек да държи на родното в нашата среда?
  2. Що за култура имаме ние, след като не ни е посилно да се разходим до щанда със сапуните, да видим коя е страната на произход и да помогнем на човека?

Явно не.