Среща на класа

Той е от ония, нали ги знаете, дето ги има във всеки клас, във всяко едно училище навсякъде по света. Независимо дали става дума за селско училище с под от пръст и покрив от слама някъде в джунглите на Боливия, или за частен лицей в Осло, навсякъде ще ги срещнете тия елементи. Различните. Аутсайдерите. Лошите момчета (а понякога и момичета, но за момчетата ми е думата).

Те седят на последния чин, имат само една тетрадка (ако изобщо я носят) по всички предмети, никога не си пишат домашните, закъсняват за час, все имат какво да се изрепчат на класната, напиват се с евтина водка на училищната екскурзия в събота, докато другите от класа кротко събират гъбки, учат се да пушат зад училището през лятото и в тоалетната през зимата, драскат по стените, знаят отлично коя риба на каква стръв се лови, но нямат идея какво е написал Йовков, особено добри са по математика – цифрите им говорят на езика на дребните тарикати, а те този го владеят до съвършенство, много умели лъжци са и познават добре всички местни бандюги – от квартала са им, мили са им колата, тичали са да им купуват цигари или просто са техните по-малки братя, а училището е само така между другото, щото трябва да се ходи, редовно са при директора, учителките с презрение говорят за тях, а родителите им са привиквани редовно, за да им се  мърмори, че „това, дето го направи, вече мина всички граници!“ Говорим за пети клас.

Ей тоя тип момчета, да. Всеки е имал поне по един такъв съученик. Е, аз имах повече от един, но това са подробности. До седми клас бяхме в една паралелка. Аз бях отличничка, добро момиче, с големи шансове за „успех в живота“, в мен се инвестираше много – във всички смисли – ходех на уроци по английски, на олимпиади по Литература, изкарах една от двете отлични оценки в града на приемния изпит след седми клас, изобщо – бях от тези, които щяха да строят Нова България. После се влях в потока на елитната езикова гимназия, а този съученик… нямам идея какво стана с него. Не го знам какво е правил, не сме били близки. (Което е нормално, разбира се, така вървят нещата – отличниците не дружат с отрепките на класа, нали?)

Днес, в една от онези игри на Съдбата, когато тя оплита пътищата на хората, за да им даде най-елементарен урок, попаднах с него на кафе. Дори не го познах. Седнах до него, кимайки му леко, не съм физиономист и реших, че може и да го познавам, но да не се сещам точно кой е. Събрали се бяхме повече хора, говорех си с друг човек, а в един момент той се изсмя на нещо. Подскочих все едно ме бяха сръгали между ребрата – няма начин някой друг да има такъв смях! Телепортирах се години назад, когато той се хилеше от последния чин на учителката по Химия, а тя го замеряше с тебешири, познах го веднага. Загледах го, но изобщо не бях убедена, че е той. Момченцето, което се смееше така в седми клас, имаше немирна коса, зиме и лете носеше едно кафяво яке с безброй лекета по него (по-голямо с няколко размера – вероятно наследено от брат или братовчед) и физиономия, вечно разтеглена в идиотска усмивка. Изключено! Този до мен беше облечен със симпатично синьо пуловерче и риза под него, идеално обръснат, носещ очила с много красиви рамки, излъчваше такова спокойствие и увереност, че беше трудно да става дума за същата особа. Само едно нещо сля двата персонажа и ги превърна в един образ – смехът и сините очи!

Почувствах се ужасно неудобно, че по никакъв начин не показах да се познаваме. Обикновено не подминавам хората просто така. При първата възможност, когато спря да си приказва с другите, му се извиних, че не съм го познала. Той се усмихна многозначително:

– Толкова ли съм се променил?

Измърморих, че просто не сме се виждали отдавна. Не се разпитвахме кой какво прави, как му върви битието и обичайните в такива случаи клишета. Говорехме си с другите, общ разговор някакъв, нищо изключително. Бях силно учудена от това, което виждах до себе си – един много зрял, помъдрял човек, премерен и – смея да го кажа с чисто сърце – по-интелигентен от другите хора на масата и от много, които познавам въобще. Беше порастнал във всяко отношение.

Извинявай, пречи ли ти цигарата, пита ме и до края на седенето в заведението държеше всяка следваща цигара възможно най-далече от мен, въпреки че далеч не ми пречи, просто се бях облегнала леко назад и той реши, че е заради неговата цигара. Малко хора ще го направят, правила съм си този експеримент с пушачи.

И тъй, седим си ние – Отличничката и Лошото момче. Тя – смачкана, безработна, загубила всякаква вяра в бъдещето, сянка някаква. До нея – черната овца на класа, двойкаджията, гнилото звънце в кочана – помъдрял, работещ, доволен по свой начин от живота си, уверен и най-вече – излъчващ невероятно спокойствие.

Най-важните неща в живота наистина не се учат в училище. Знам го отдавна, но днес се материализира по един много особен начин – лошите момчета се оказаха май по-добрите ченгета…

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s