Животът е другаде

Глава, в която Трънчо отказва да живее като всички останали трънчета и пак се търкаля по някаква своя наклонена равнина, където не среща други трънчета…

Много след като публикувах онова за Д. и приятелката му снощи, той ми се обади, за да се извини, че така е станало. (Тръгнахме си веднага след като проведеха онзи разговор, а когато излязохме, тя пак се обади, така че той говореше с нея, ръсеше ситен дъжд, вървяхме до хотела му съвсем бавно, а той не спираше да й се обяснява. Когато стигнахме, само му помахах, той ми прати една приятелска въздушна целувка, и аз продължих в тъмного към нас.) И днес цял ден едно негово изречение от това, което ми каза по телефона, не ми излиза от главата:

– Съжалявам, че така стана! Оправихме се. Един час разговор. 54 минути. Уж се оправихме. С теб не се бяхме виждали от сто години и така да стане! Ама то аз съм си виновен. Просто трябваше да й се обадя като седнахме в заведението, не съм научен, това е.

Не бил научен. Като че е куче, което може да бъде научено да си носи каишката, когато иска да излезе на разходка. Пфу!Тия неща така ли стават?

Като прибавим и събирането на класа, което няма да посетя, но ще трябва да обясня причините си, цялата обстановка доста ме дразни. Светът отново се отдалечи с въртене от мен, пак попаднах в някаква гора, в която съм си само аз, останалите хора са се натъпкали другаде.

Още повече, че след като продължих в дъжда към нас, А. ми се обади. Разбрахме се да се видим, когато стигна до тях. Вървях си под дъжда, улиците блестяха там, където имаше осветление, не срещнах нито един човек, беше след 23 часа, а и валеше – явно един пролетен дъждец може да накара всички да се затворят вътре – и си мислех за разни работи. Още не го бях чула това с „научаването“, затова се опитвах да разсъждавам защо хората изпитват такава нужда да притежават други хора… Не можах да стигна до кой знае какво разбиране на проблема, а и се озовах до блока на А. Обадих му се, той слезе, последва кратък разговор, от който стана ясно, че той ми се сърди, че нямам време да пия кафе с него, а пък си излизам с други хора, обаче аз бях доста впечатлена от случката, на която тъкмо бях станала свидетел, и му разказах набързо, а той само злобно подметна, че не само приятелката на Д. е сърдита заради мен тая вечер… Нямах ни най-малко желание да се обяснявам, защото не се чувствах виновна, а и упорито отказвам да приема, че хората дължат обяснения за собствените си желания, за това, което харесват, или че са виновни, когато не отговорят на нечии очаквания.

Тръгнах си. Ако обясненията, оправданията, вината, чувството, че съм длъжна, лъжите, правенето на всичко, защото „така се прави“ и „така трябва“, са цената, която трябва да платя, за да не съм сама, то аз отказвам. Подписвам се под собствената си самотност. Отказвам да бутам пред себе си нечии чужди претенции, а да влача собствените си желания на дълга връв след мен…

Иначе мога да го направя. Както се казва – been there, done that. Само че един ден, когато пак остана сама, когато всички си тръгнат, искам да имам нещо свое, някакво парче сърце, което да си остане при мен, стига вече с тая благотворителност!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s