черно-бели дни

Последните 4 дни бяха прекарани далеч от блога ми – ходих уж да върша работа в Сф. Беше контрастно, не съвсем зле, но не и прекалено добре. Много дъжд и много слънце (горната снимка я направих в „Младост“ и много си я харесвам:) Обаче съм доволна, че подишах друг въздух, видях се с близки хора, пих бира в някакви нови за мен места и готвих среднощни спагети в компанията на едно лудо хъски.

Обаче това, за което искам да разкажа, за да не го забравя, е срещата ми с една жена в автобуса на връщане.

  • Време: по обяд онзи ден.
  • Дестинация: Сф – дълбоката провинция.
  • Настройка: че ще спя.
  • Обстановка: лежерна, малко хора, никаква музика.

Тъкмо притварях очи, когато чух едно тихо: „Извинете“ и се обърнах. От другата страна на пътеката ме гледаше възрастна жена с телефон в ръка. Попитах я какво има, а тя започна да ми обяснява, че дъщеря й заминала за Щатите, оставила този номер, ама нещо й казват, че няма такъв номер и пр. Веднага задейства  нещо, което всеки от нас има в главата си – тънката теория на личната конспирация. Че кой знае дъщеря й къде се е отдала на плътски страсти и я е излъгала, че ще отсъства дълго, че вероятно изобщо не е в САЩ и пр. Все пак я попитах от къде има този номер, в крайна сметка взех телефона и видях, че пред номера има хем „+“, хем „00“. Махнах нулите и можеше да се избере. Говориха, от което женицата видимо си отдъхна. Благодари ми, а аз казах, че е за нищо и обърнах глава да спя.

След 1 минута жената – пренебрегвайки явното ми желание да спя – започна да ме разпитва за къде пътувам, уча ли и какво уча. Бях леко раздразнена, защото след 4 дни престой в столицата ми се събираха иколо 10 часа сън и някак ми се щеше да прекарам пътуването в спане. Затова сухо казах, че съм завършила филология. (Помислих си, че ако ме пита каква, просто ще й обясня, че искам да поспя и не ми се приказва.) Обаче тя не чу добре и възкликна: „Биология?!“ Реших, че ако кимна утвърдително и просто затворя очи, тя ще ме остави да спя. Казах „Да“, обаче тя подскочи: „Ама вие сте колежка на моя мъж! Мъжа ми беше биолог!“ като почти се просълзи, обаче аз нямах шанса да й кажа, че не е чула добре и да се извиня за неразбирането, защото тя изстреля: „О, колко се радвам, че ви срещам!“ и пое дъх… започна да разказва историята на живота си.

Беше интересно, признавам. А и тя разказваше доста увлекателно, беше чаровна възрастна дама (на около 70 години по мои сметки). Темата с биологията не беше засегната повече, така че избегнах кофти ситуации. Обаче неколкократно ми каза, че винаги, когато срещне биолог, се чувства особено щастлива, защото мъжът й се споминал, понеже бил особено всеотдаен учен. Реших, че няма да й развалям доброто настроение с признанието, че нищо общо нямам с биологията. И се почна:

Той бил биолог-еколог, който много радушно приел идеята да се засадят нови видове дървета покрай „Кремиковци“, понеже те били особено устойчиви на радиация. Около София в края на 80-те трябвало да се издигне „зелена“ стена. (За достоверността на данните не мога да гарантирам, приех за истина всичко, което ми каза.) Толкова се запалил по идеята, че от сутрин до вечер стоял в лабораторията, защото много искал по-скоро да бъдат засадени дърветата. В крайна сметка бил облъчен с радиация и започнали кръвоизливи, ненормално високо кръвно и човекът починал в страшни мъки.

След това започна да разказва за дъщеря си, която завършила Класическата гимназия, а после – гръцка и българска филология, учила усилено и английски.

– И какво започна да работи? – питах аз, защото макар да съм биолог по образование, имам интереси и във филологиите:)

– Е, какво може да работи филолог?! Секретарка стана. Ама то това не е за цял живот. Специализира Външна търговия и в комбинация с езиците стана много добре. Почна да изкарва много пари, добре е, сега с нея обикаляме из Европа…

И тук тя наизвади снимки. Почна да ми показва нейни снимки от Париж, Рим, Венеция, Лондон и пр. Разказа ми и още доста неща, но накрая каза, че така се завъртял живота на дъщеря й, че тя не се омъжила. „Обаче е щастлива, че пътува по целия свят!“ Което беше едно прекрасно изречение за край на нашата среща. Вече не ми се спеше, а и за пръв път срещам възрастна жена, за която семейството и внуците да не са болна тема. Което ми върна надеждата, че не всички робуват на стереотипи в тая страна.

 

 

 

 

„всеки ден ти е абитуриентски бал“

Градът е пълен с кичозни абитуриентки, техните натруфени роднини и купища откъснати цветя. По телевизията флористи (навремето им викахме просто „цветари“) дават съвети как да запазим букетите свежи за по-дълго време. Изобщо – сезонът на баловете, завършвания, вечния хит „Един неразделен клас“, просълзени класни, пияни ученици през деня, кючеци по масите и тоталната безвкусица.

Не че моят бал беше по-различен. Може би по-закътан някак, защото „Фейсбук“ не съществуваше, а телефоните с Интернет бяха само във фантазиите.

И понеже тая година имам Х години от завършването, което ще бъде отбелязано на сбирка в столицата, се сетих за моето скромно балче и всичко, което беше тогава:

  • Ад, наречен „Избиране на рокля“ – обикаляне из Сф с часове, нерви, скандали с майка ми, сълзи в магазините, изобщо – много неприятен спомен.
  • Еуфория, че „Всичко ще се свърши и повече няма да я виждам тая по немски никога вече!“
  • Силна неяснота какво ще се прави занапред, но ясна идея, че то ще е хубаво и ще се случи точно на мен. Epic fail.
  • Леко объркване, защото с гаджето ми официално сме демонстрирали връзката си пред родителите и някак вече не е нужно да се правим, че се крием.
  • Страх, че всички от добрата компания ще се юрнат в различни градове на страната да учат и няма да имаме вече съботни събирания и неделни „разтурници“.

И пр.

В този смисъл на мен от едно известно време всеки ден ми е абитуриентски бал, както се пееше в една песен. Всеки ден ми е смесица от личен ад, глупава еуфория, абсолютна неяснота, панически страх, безнадежно объркване…

Само дето рокли не съм носила от половин година. Всичко е същото.

„станалото-станало“

Нещо в съзнанието на българина като в отдавна непочиствана тоалетна се е наслоило – справедливостта е невъзможна, защото смъртта е непобедима. Най-ужасното българско изречение е „станалото-станало“. Това създава чудовища. Това е реплика на майки, загубили децата си. На техни дядовци и роднини. След всяко нещастие българинът се затваря в черупката си. Българите са охлюви, иде ми да ги обиждам и ритам. Дължат това си поведение на нечувания егоизъм, отглеждан на Балканите. Свързват това с робството си. Но всички нации са преживели робство. У нас то продължава.

                                                                               Мартин Карбовски

 

 

бира

Ужасно ми се пие бира днес. Студена, в запотена чаша/бутилка, изпита на някоя тиха маса в затънтено градче. По принцип не си падам по бирата, обаче днес много ми се прищя една добра компания, заедно с биричка. Изобщо не разбирам от бира, обаче днес работих неуморно цял ден, схванах се, а пръстите ми залепнаха за клавиатурата. И най-идеален завършек на деня би била една бирка като тая:

 

земетресението

Днес цялата страна се люлее – буквално повече, отколкото преносно. Разрушени сгради, целодневни репортажи по тв, обявено бедствено положение в един град, изобщо – доста драматична обстановка навсякъде. Обаче мен като че ли това изобщо не ме впечатли, все едно всеки ден има земетресение с разрушения. Станала съм ужасно цинична и коравосърдечна към хората. Все още ми е ужасно тъжно за ранено/убито животно, но когато стане дума за хора – не ми пука. Плаша се от анти-хора настройката, която имам.

тънка граница

Днес трябваше да пазарувам в един хипермаркет, отидох по обяд, когато знам, че има най-малко хора и изпълних набързо написаното в списъка. Прелетях през целия магазин, сляпа за щандовете, от които нямаше какво да купувам. И стигнах до последната точка в списъка – сладолед. Е да, ама нямаше от този, дето търсех аз. Докато се мотаех покрай витрините, по главната пътека към касите мина мъж, който буташе количка пред себе си, загледах го, защото ми се видя симпатичен. Беше облечен с бяла фанела, дънки, шапка с козирка, приличаше на най-обикновен пазаруващ мъж на около 33-35, обаче имаше нещо в него, дето ми хареса много. Той просто се усмихна и отмина. Избрах сладолед и тръгнах към касите. На всяка една от тях имаше еднакво малко хора, така че беше все тая къде ще се наредя. Бях привлечена като от магнит да се наредя зад моя човек. Така и направих. Използвах времето, през което касиерката сменяше лентата на касовия апарат, за да разгледам по-добре човека. Много ми беше симпатичен, не можех да преценя точно защо, но си помислих, че нещо много е различен. Когато по лентата тръгнаха неговите продукти (предимно кучешка храна), той поздрави с едно много учтиво: „Добар дан!“, което ми светна лампичката – сърбин. Беше толкова мил и възпитан, че рязко се отличаваше от намръщените български субекти преди него, които дори не поглеждаха момичетата на касата…

Цял ден си мисля, кое е това, което рязко отделя неместните хора от нас, тукашните. Очевидно не са дрехите, нито чертите на лицето, нито финансовите възможности или учтивите поздрави. Нещо друго е, което съм се научила да разпознавам почти без грешка. То е някаква много тънка граница между обикновена, възпитана любезност и искрена, вродена учтивост. Да не говорим, че любезността ни, нашата, често много прилича на откровено фамилиарничене, което вече граничи със сервилничене…

Не искам да се превръщам в ония заслепени хорица, които твърдо отричат нашето и се прекланят пред чуждото. Но напоследък се улавям, че все по-често намирам крайно отрицателните български черти, опитвам се да ги изкореня от себе си, ако присъстват, все по-трудно намирам адекватни хора, с които да разговарям, цялата страна ми прилича на някакво абсурдно риалити шоу от тия, дето не съжаляваш, когато прекъснат за реклами…

 

 

среднощни есемеси

Винаги съм обичала среднощни есемеси. Има нещо особено сладко някой да реши да ти сподели нещо в потайна доба – в 4:13 например. Преди се будех, когато получех смс (а това беше често), връщах на съобщението и заспивах пак. А сутринта се забавлявах с несвързания текст, който съм написала в отговор.

Напоследък никой не ми пише, а още по-малко – нощем. Затова не се будя от пиукането на телефона, свикнах да спя като пън, неочаквайки никой да пише посред нощ.

Обаче все пак е останал един човек, дето да ми пише посред нощ. Когато се напие.

Е, аз прочетох есемеса сутринта, защото наистина спя здраво, а и снощи се борих с някакви духове, та не съм чула телефона, но сутринта прочетох това, което ми беше написал. Стилистиката на есемесите на тоя човек е удивителна. Винаги са от по 2-3 думи, рядко е цяло изречение. Снощи беше кратко, ясно и смущаващо:

полудявам.