5 CV-та и една мотивация

Днес ми е безумно тъжно. Леко отчаяно, малко смачкано и безкрайно тъжно. Една от причините, сигурна съм, е в търсенето на работа, което предприех сутринта. Станах рано и започнах старателно да преравям всички добре познати, по-малко проучени и съвсем нови сайтове за работа. Четох, търсих, променях критерии за търсене, попълвах кариерни тестове, направих си няколко регистрации и в крайна сметка изпратих 5 на брой автобиографии. Причината да са само пет? Ами за повечето от нещата вече съм пращала миналата седмица.

Не очаквам да ми отговорят. Би било чудо някой да върне. Лято е, а това никак не е добро време за търсене на работа (не че през есента и зимата имах повече успех, де). Само че сега вече драстично занижих критериите. Махнах всички изисквания, които имах.  Остана ми само едно – да плащат достатъчно, че да успея да се махна от нас и да живея мизерно, но както си искам.

Радвам се, че не трябваше да пиша мотивация за нито една от позициите (те са толкова измислени, че би било нелепо да искат мотивация), защото не бих могла да напиша нещо повече от клишета. Мотивацията ми да работя нещо, което изобщо не ме интересува, в някакъв офис, при това от 9 до 5, няма как да е много солидна и да звучи достоверно.

Повръща ми се от сайтовете за работа. И вече не вярвам, че утрото е по-мъдро от вечерта.

 

Advertisements

Бг работа не си е работа

 

Наскоро пуснах есе за участие в един конкурс. Уж конкурс за есе. Не се надявах да спечеля, то и не стана, но исках да се пробвам, да видя колко мога да се съобразявам с условия, с теми. И какво ще се получи. Харесах си това, което се получи. Далеч не е гениала творба, но си имаше всичко, което едно есе трябва да притежава. Днес получих мейл с благодарности, че съм участвала и линк към имената на спечелилите.

Писали са над 300 човека. Спечелили са трима, а печелившите „есета“ са си по-скоро разкази. Бе направо са си разкази, нищо есеистично няма в тях.

Прочетох само 2 от тях, защото бяха толкова престорено патетични, че нямах нерви да прочета всички спечелили. Едната от победителките е победила и миналата година, като заявява още в първите редове на творбата си, че и тая година ще спечели. Цялото произведение е толкова позьорско, че се чудя как успях да се въздържа да не коментирам. Ама няма, нали и аз участвах, не е редно да си подливаме вода. Голямата победителка пък започва с думите, че е бременна в седмия месец и започва да се лее една проза… Останалите, съдейки по коментарите, също са си къси разказчета. Хората се възмущават, че това било конкурс за есе, не за разказ и някой прави ли разлика между двете въобще?

Когато изпратих моето есе, прочетох разни други от тези, дето участваха, но не спечелиха. Имаше някои много интересни и, според мен, по-добре написани от печелившите. И си бяха наистина есета, а не драматични малки разказчета…

Не писах коментар. Но го пиша тук. Някак много се впечатлих от цялата история и от това, че за пореден път нещо е толкова явно нагласено. Гадно и жалко.

Но пък може и наистина тези евтини драми да са спечелили симпатиите на журито (което не беше ясно какви и колко хора включва, ама нейсе). Тогава би било още по-гадно и жалко…

Айс. Абсент.

Явно в живота на всеки човек идва време, когато той все пак трябва да стане като околните, да се впише в средата, да не бъде чужд елемент, да е нормален. Колкото и да си се тупал в гърдите, че ще разбиеш Системата, в крайна сметка месомелачката те всмуква и теб.

Повод за горното ми дадоха едни скорошни снимки от сватбата на една бивша съквартирантка. Тя беше с кипърско-унгарски корени, майка й беше около 50-така, с няколко пиърсинга и няколко брака. Дъщеря й, Айс (така държеше да й викаме), беше едно от най-дивите същества, които някога съм срещала (а аз съм срещала много дивотия!). Когато се запознахме, Айс беше на тъкмо навършени 18, но се държеше (и изглеждаше) като поне на двайсет и пет. Беше фурията на общежитието, вечно имаше проблеми около нея, нави ме да сложим дъвка на детектора за дим, за да може да пуши необезпокоявано (на прозореца все пак!) в стаята, а после аз получих предупреждение за изгонване заради същата тая дъвка, трайно набивайки се в очите на ръководството като „рисков елемент“ и спечелвайки си неочаквани проверки до края на учебната година. (Има такива животни като „общежитийни надзиратели“ в общежитията в Централна Европа, опитват се да контролират кой кога излиза и колко шум се вдига. Техни врагове са тъкмо рисковите елементи от Източна Европа, които рядко са свикнали да се съобразяват с правила. )

С Айс изпих първата (и, надявам се, последната) бутилка абсент. Разделихме си парите и си купихме една бутилка (тази на снимката, по обясними причини кадърът не е особено сполучлив). А после я изпихме. На малки шотчета, за отрицателно време, ей така, без сокчета, без водички или каквито и да е други лиготии. После припаднахме някъде. Не си спомням к’во съм правила, само се сещам, че на следващия ден  (това, разбира се, се случи през седмицата, а не в почивните дни, понеже тогава Айс трайно изчезваше от петък до неделя) много се говореше за наш’те изпълнения, Айс я нямаше, а на мен ми беше мноооооого трудно да отида на упражнение. Последва влачене от нея на бездомни наркомани в стаята ни, които идваха посред нощ да спят при Айс (и със самата Айс, впрочем), а тя после обясняваше, че ги намерила на гарата, много били пичове и тя така, от добро сърце, решила да предложи нощувка.

И т.н.

Дивотията продължи, докато Айс не ми открадна червения паспорт (тогава още не бяхме влезли в ЕС и това си беше важен документ). В същия ден, в който установих липсата на паспорта си, Айс се премести в друга стая, оставяйки мен и третата ни съквартирантка (кротка скандинавка) да претърсваме стаята, спря да ми говори и упорито се криеше от мен. Последва спешно връщане до Бг с пасаван, вземане на отпечатъци на Калотина в 5 сутринта, крайно лошо отношение към мен и като за капак – 100 лв глоба и още 200 за експресно издаване на нов паспорт. Огромни пари за онова време, а и доста неприятна емоция като цяло. С дружбата ни с Айс беше свършено.

А ето ме мен през 2012 г. с кафе в ръка, сядам да видя какво става из Социалната мрежа. Откакто свърших с книгата, почнах да правя чистка на контактите си, щото много навлеци имам в списъка с „приятели“. И що да видя! Айс в бяла булчинска рокля и младеж в строг костюм. (Айс е един от първите хора, които добавих за приятел, защото тъкмо в общежитието открих за пръв път Фейсбук и я добавих много преди да се случи онова с паспорта.) Сладникава сватба, никакви пиърсинги, балончета и накипрени лелки, рязане на огромна кичозна торта, шаферчета в еднакви рокли и фракчета (не знам как се нарича онова безумие, в което обличат момченцата по сватби – нещо като костюмче, ама за деца, та подигравателно ще го нарека „фракче“:), накратко  – сватба като от холивудска романтична комедия.

Не казвам, че има нещо лошо да влезеш в клишето. Съвсем не. Ако това те прави щастлив, тогава влизай с двата крака в романтичните комедии. Това, което не ми понася, са крайните крайности. Да си беше оставила поне едно пиърсингче…

„Къса памет“

Тя приключва с шевовете. Вдигам поглед и се старая да не ми личи много, че всеки момент ще припадна. Главното е да не будя съжаление.

– Марион?

– Да.

– В момента има ли някой, който да ви обича?

– Да, и вярвам, че е взаимно.

– Значи не е любов.

– Защо?

– Защото любовта е, когато нещата не вървят.

– Имам си и друг за тази роля. Но изглежда, че тази красива фраза ви кара да пиете малко повече.

– Трябва да се пие малко повече, за да се измислят красиви фрази.

Никола Рей, „Къса памет“

„Победителят“

Снощи си говорих с Джи за травмите от детството, за родителите и мисията, която приемат, решавайки да създадат дете.

После написах едно нещо, което се казва „Бой“. Нещо като съчинение по преживяно. Снощи ми се стори реалистично и земно, а днес, сещайки се за него, творението ми прилича на уродливо същество. Не искам да го чета или да се сещам за него.

Обаче съдбата (или нещото там горе/долу, каквото и да е то)  явно си хареса тая тема и днес ми натресе един полски филм, който си избрах случайно, не знаех за какво иде реч. А то се оказа за пианист, много тормозен от майка си. Филмът („Победителят“, впрочем) далеч не беше впечатляващ, само красиво заснет, но темата с травмите от детството много ме зачовърка. Дали е възможно някога да си победител в нещо, ако преди това цял живот са ти натяквали, че не можеш да бъдеш?

днес и утре + вчера

Живея си от днес за вдругиден, утре го пропускам, денят умира, нямам план, посока или куфар, всичко вече прекалено много взе да се размива, трябва да спра, да не мисля.

Обаче не мога. Днес не спирам да си мисля за пропуснатото, ненаправеното, изгубеното. Не спирам да се връщам, да отсъждам, да търся виновници, че се докарах до тук.

Не ми стигат тия терзания, ами гледах и един сръбски филм, който ми подейства много разтърсващо. (Сърбите си качват цели филми в Youtube. Вярно, качеството не е идеално, но намирам някои филми, които искам да гледам отдавна, така че става.)

Казва се „Седем и половина“ и представя седемте смъртни гряха в отделни фрагменти, разказващи истории от Белград. Забележителен! Всяка история е от 15 минути, нещо като 7 късометражки в едно. Но накрая се събират в един общ болничен коридор. Отдавна се прекланям пред новото сръбско кино, а този филм влиза на челните места в колекцията.

Днес определено ленатата яко ми прескача…

Картинката? Жалка.

 

Две неща от днес:

  1.   много ровещи по кофите мъже
  2.  див купон в съседна къща, който трае вече цял ден

Излизах да покарам колело, времето е прекрасно, идеално е за разходка с колело. Неделята е чудно време да се мотаеш. Градът е опустял и почти не се виждат хора. Само че аз видях. Един мъж ровеше в кофата пред нас.  Продължих нататък, обаче видях още няколко човека покрай различни кофи. Всеки беше сам. До тях имаше колички с натрупани торбички, чували, чантички, пълни с неща, които някой е изхвърлил.

В същото време, в съседна къща, се вихри някакъв див купон с чалга и сръбски кючеци. Около 10-на парчета, които слушам вече цял ден. Не знам какво стерео имат тия хора, обаче при затворени прозорци и надуто „Радио 1 Рок“ ги чувам… Nickelback се надвикват с Азис в момента. Не стига данданията, ами по някое време си включиха и микрофон. Прави ужасна микрофония, когато някой почне да говори по него, а това в комбинация с музиката, която не намаляват, докато говорят, създава истинска какофония. (Направо побеснявам, когато някой напише „какАфония“, ама това е друга тема:)

Всичко това не ме дразни. Ни най-малко не се ядосвам, когато намеря кофата отворена, а от нея се веят торбички и всякаква смет. Просто ги събирам и я затварям – знам, че някой може и да е намерил вечерята си там. Не се дразня и на съседите, които вече цял ден крещят и пият, пеят и се друсат в ритъма на разни там гюбеци – знам, че дори да извикам полицията, пак няма да спрат, само ще се озлобят и ще ми го върнат тъпкано с още повече децибели.

Само че е жалко. Аз се чувствам жалка.

Жалко е да се самозаблуждавам толкова яко. Да седя и да превеждам някаква книга, написана от безнадеждни идеалисти, които вярват, че можем да спасим света. Преди и аз го вярвах силно. Сега съм леко разколебана.