Пич с главно „П“

 

 

Това можеше да е една история с доста кофти край, ако не беше позитивната ми настройка, спокойствието, леденото самообладание и сляпата ми вяра, че винаги всичко излиза на добър край. Защото този свят очевидно е пълен с лоши чичковци, които качват заблудени стопаджийки.

Когато вчера се нарамих с раница от София до Родопите, нямах никакъв план за начините на придвижване, но имах крайна точка, познавам горе-долу района, така че ми се струваше стандартно пътуване.

Тръгнах в 6 от София до Стара Загора с едни познати с кола. Те отиваха на морето, яко бързаха и стигнахме за час и половина. Пичът яко настъпи и под 160 км/ч не паднахме. Стовариха ме на автогарата (новата, щото имало и стара), където видях, че най-скоро имам някакъв автобус към моя район чак в 12. На гарата бяха доста сопнати, лелката на информация ми се разкрещя, че не мога да я питам кога има автобус, защото мога и сама да си видя… Тя редеше пасианс, а до нея имаше лак за нокти. Качих се до Димитровград. И съжалих хиляда пъти. Автобусчето беше задушно и пълно с някакъв сърдит народ. Не знам колко километра са от Стара Загора до Димитровград, но ние ги пътувахме час и половина. Това добре, ама през цялото време вървеше диск с Рики Мартин, Шакира и някакви такива, което определено спомогна да взема решението да тръгна на стоп от Димитровград.

Първото качване не беше точно стоп, защото ми спря едно автобусче, в което решиха, че съм ученичка и няма да пътувам за 2 лв, а за 1,50! Ок, дадох им ги. Дестинацията беше Хасково. Малко преди Хасково ги накарах да спрат и слязох на магистралата. Дотук всичко вървеше ок, защото знаех къде отивам – Харманли. Повървях малко, докато изляза на отсечката за Свиленград (през това време си пеех Disarm на Pumpkins). На 20-тина метра имаше спряла кола, някакъв тип ровеше нещо в багажника. После потегли и спря до мен. Последва стандартното питане за къде съм, аз го питах той за къде е, защото това в случая е по-важно. Той отговори, че е за Харманли. Стори ми се нормален човечец, към 50-така, съвсем приличен такъв. Качих се и тръгнахме. Разговорът си циклеше в добре познатото блато на опознавателните въпроси – от къде си, а защо насам, а с какво се занимаваш, често ли идваш тук и пр.

–          А защо си тръгнала на стоп?

–          Нямам удобни автобуси не ми се чакаше.

–          А-ха, ама като си тръгнала на стоп, не знаеш ли какво може да ти се случи? – пита онзи с някаква много тънка усмивка.

–          Да, наясно съм с рисковете, но човек не може да вярва само в лошото. – върнах аз, като една много далечна лампичка в главата ми започна лееееко да трепти.

–          Да. Така е. Ето, примерно, как можеш да си сигурна какво ще искам аз от теб?

–          Не мога да съм сигурна. Какво искаш от мен? – питах и си помислих, че не всичко в онези книги на Джон Фоулс за тихите серийни убийци е художествена измислица.

–          Ами много бих се радвал… така… на една френска любов.

–          Не става. Казвам ти го от сега. Ако това си търсиш, не съм аз човекът. А и виж как хубаво си говорим, ама само за мен, кажи ми за теб, спомена, че си женен, деца имаш ли? – онзи караше доста бързо, реших да го баламосвам малко, докато видя удобно място за слизане.

–          Да, имам дъщеря втори курс в Пловдив. Имам си и жена… Ама ти за френската любов? Гадже имаш ли?

–          Да. Той ме чака там, дето отивам. Освен това ми е казвал, че никаква ме няма с френската любов.

–          Е що така ти вика?

–          Ами просто не съм добра, не го мога това добре. Абе зарежи това, кажи ми ти от колко години си женен?  – казах това и веднага осъзнах, че не вървя в правилна посока, но нямах какво друго да хвана, защото онзи (Пешо, впрочем) беше казал, че не работи, очевидно не искаше да говори и с какво се прехранват местните, защото и това го бях питала. Той си вървеше все към свирки и да го питам за жена му не беше най-умното нещо на света, ама карай. Някак подсъзнателно вероятно съм искала да задълбая във всичко това, да тествам до край какво може и не може да ми се случи. Крайностите винаги много са ме привличали, но някои крайности не са за преживяване, знам го.

–          От двайсет години.

Тук вече реших, че ще се хвана за това и ще почна яко да си измислям.

–          Ухааа! Браво на теб. Как се запазва брак 20 години? Не, кажи ми, много ми е интересно.

–          Е, малко става рутина. Примерно правим секс и аз съм в нея, искам тя да е в секса, а тя изведнъж почва да ми говори за проблеми… Не става така, аз не мога така. Обаче само като говоря за нея и се надървям. – тук той посегна към ръката ми, хвана ме и каза да пипна колко е твърд. Издърпах ръката си от неговата.

–          Не, не. Казах ти, че няма да стане. Ако искаш, спри ето точно тук.

–          До чичко полицай? Защо искаш да ходиш при чичко полицай?

–          Защото ти не разбра, казах ти, че не мога да ти дам нищо от това, което искаш ти.

–          Е не се сърди, де…

Последва разговор в тоя стил – аз какво мога и не мога да давам, ама защо не искам и пр. През цялото време му говорех спокойно, макар да потръпвах при мисълта какъв развой можеше да има историята, обаче леденото самообладание ми е от малкото силни страни. Не се разкрещях, нито повиших някакъв тон, осъзнавах, че в един от крайните изходи ще имам вкус на кръв и парче месо в устата си, ама това е толкова крайно, че дори аз не искам да си го представям.

–          Е, добре, разбрах, че не искаш, ама много съм напрегнат…

–          Не мога да ти помогна, можеш да спреш на следващата отбивка.

–          Ама аз ще взема да катастрофирам. Така съм напрегнат…

–          А! Ето това село ми трябва! От него знам как да стигна до моето място! Спри тук!

–          Сигурна ли си?

–          Да. – беше ми писнало, видях що за човек е Пешо. So long and thanks for all the fish.

Онзи спря и почна да ми се извинява, че той не искал нищо от мен, ама щял много да се радва, ако все пак го даря с една свирка и другото не го чух, защото вече си смъквах раницата, пожелах му приятен ден и айде.

Часът беше 11 и аз бях никъде. Пред мен имаше разклон за село Родопи (2 км до селото) и сенчеста отбивка, където бяха налягали някакви хора до едни коли с немски регистрации. Приближих ги. Заговорих една стринка, не можахме да се разберем, само немски говореше. Не знам каква точно беше целта на заговарянето, защото тези имаха доста багаж, деца и дума не можеше да става да ме поберат и мен. После реших, че стопирам смело в посока Хасково. Някак не ми се ходеше вече в Харманли. Съжалявам, Пешо, обаче ти си един гнусен представител на този град, няма да ходя там.

Куцо. Прекарах час и половина в безуспешно стопиране. Минаваха коли от и към морето и  турски камиони, които не спирах, но слънцето сериозно взе да напича и водата ми беше на свършване. Реших да ида до село Родопи и да видя там какво е. До Хасково бяха 18 километра, така ми казаха турците под сянката. Тръгнах към селото, преди да вляза в него имаше някаква барака, в която поправяха коли. Хората бяха доста услужливи и казаха, че автобуси до Хасково в събота няма. Ок, обърнах обратно. Върнах се при турците, които тъкмо се събуждаха и щяха да тръгват. Питах ги на някакъв много импровизиран немски дали все пак не могат да ме метнат до Хасково. Те само казаха, че не и отпрашиха.

Минаваше 13, почнах да си мисля дали да не тръгна за Хасково пеша. Вярно, че раницата ми вече ми тежеше, но нямах вода, а и потокът от коли сякаш изведнъж пресъхна. Не минаваше никой. Тъкмо взех решението да тръгвам и от завоя се стрелна кола. Закова се пред мен. Лъскаво ауди. Много ново и много лъскаво. Не знам дали беше ауди, всъщност. Отвори се предния прозорец, лъхна ме миризмата на ароматизатор, кожен салон и лекичко на пот.

–          Айде! – видях ухилената физиономия на чичко, облечен в някакви гащета и тениска.

–          За къде сте? – питах, изучавайки го. Фактите говореха едно – че не е добра идея да се возя при сами мъже на средна възраст, особено в ултра скъпи коли (не че онзи Пешо караше нещо особено, де), но интуицията ми каза друго – „Споко, този е пич”. Качих се.

Тук следва истински готината част от историята, в която аз и Джими (така се представи той) си говорим за всичко от живота, аз му се оплаках за предишния стоп, той ме погледна и каза, че всеки в тоя живот иска нещо… Ох, помислих си, пак ли?!

–          Ти какво искаш от мен? – питах направо.

–          Не бих ти отказал свирка, но не е това. – Джими се захили.

После започна да ми разказва за разни стопаджийки, дето е качвал, които сами предлагали да му духат, а той все пак не е от желязо, възползвал се е. Но не е това мотивът да качва хора, защото секс не му липсва – има си жена, любовница и куп заигравки. Станало му жал, като видял как стои някакво девойче в тоя пек, с раница на гръб, потно и морно…

Последва разговор за всичко от живота, беше изключително духовит и весел човек. Беше тръгнал на някаква вила с приятели, приличаше на човек, който граби от живота с две ръце и два крака. Така се и държеше. Каза ми да не правя повече това със стопа, приятелски съвет. Времената вече били други, хората – тоже. Няколко пъти ме пита дали имам пари, те не били проблем, можел да ми даде. Отказах. Накрая ми каза, че съм яка пичка. Не, поправи се, пич с главно „П”. Много си яка, да ги знаеш, каза той. Настроението ми вече беше добро, защото отивах в Хасково, откъдето имах транспорт и знаех в колко е, а и този Джими страшно добре ми подейства.  Накрая ми даде 20 лв, искаше и повече, но аз категорично отказах. Сума време се разправяхме за парите, Джими искаше да си купя нещо, да се почерпя. Взех парите и когато ме остави в Хасково, намерих книжарница. Реших, че ще си купя „Смъртта е непотвърден слух” на Кустурица. Отдавна искам да си я купя, все нямам 14 излишни лева, та сега някак ми пасна на цялата ситуация. И на джими. Разменихме си телефони и се разбрахме някой път, когато съм в района да пием бири, да правим скари…

Историята има щастлив край, защото се приземих в Джа цяла и ухилена. А тук ме чакаха верни другари, нови образи и много бири. Снощи приключи с голямо напиване, а историята със стопирането беше спестена:) Знаят я само хората, които ще прочетат горното. Това не е история, която да разкажеш на семейството, но е личен епизод от личната ми хроника, който не бих заменила за всички автобусни билети на света. Сега имам рожден ден и нямам време да избирам снимки за тук:) А и трябва да черпя. Както се пее в едно поп-парче – This is gonna be a good life… Good good life.

Advertisements

Сестра ми

Image

Сестра ми винаги се появява като лятна буря – неочаквано и с разрушителен ефект. Последно, например, цъфна днес в 9 сутринта с раница на гръб, прозрачно найлоново пликче от тези за еднократна употреба (учудвам се, че изобщо е взела някакъв плик, защото се е случвало да влачи всичко в ръце – не разбирам как точно ще спаси света, като откаже торбичката в магазина, ама това е друг разговор) и недоспал вид. Звънна на вратата, а когато отворих, я видях подпряна на стената, почти спеше и само каза: „Извинявай, че те събудих“. Влезе, събу се и каза, че ми носи покупки. Извади от торбичката пакет спагети, буца кашкавал, обикновени бисквити и сапун. После отвори раницата и измъкна от там кутия с десет яйца. Казах ви – такава е сестра ми – ще влачи всичко на гръб, но няма да си купи торбичка, защото е найлонова, пък после нямало къде да се рециклира, замърсявало природата, щото не се разгражда, а за вредните емисии при производствения процес съвсем да не говорим. Ако отворя раницата й, там няма да намеря нито едно пликче. Сестра ми някак вярва, че торбичките са продукт и символ на лошия капитализъм, на вмирисаното от пороци консуматорско общество и пр.

Ето я, вече почна да ми мести дрехите, които уютно си разхвърлям по столовете и леглото, събира боклуци, а после – като я знам – ще почне да мие чинии. Не мога да я разбера. Умира си да се влачи с някакви абсурдни дрехи, раници, мъжки шапки и обелен лак на ноктите на краката, обаче дойде ли у нас, почва да разчиства, подрежда, мие, търка, готви и да мърмори, че било голяма свинщина.

Сега пък почна да ми рови в списанията Playboy, Maxim и FHM, разглежда и коментира. Интересно, обаче винаги казва какво й харесва, но никога не издава какво не й допада. Странна е тая мойта сестра.

Обикновеното състояние на сестра ми е тревожно  – тя постоянно прави нещо, не може да стои на едно място (освен, ако не гледа някакъв изчепен европейски филм – тогава е като мушичка), не спира да ме убеждава да излизаме, да ходим до някакви места, да правим неща… Не може просто да схване, че да седя на компа по цял ден е моята идея за добро прекарване и нямам никакво желание да взаимодействам с останалия свят, когато това не е абсолютно наложително.

Неееее! Тя трябва да фучи, да ходи като бясна по улиците, за половин час да обиколи „Младост“ като в това се включва пазаруване от няколко различни хранителни магазина, заговаряне на съседите и непрестанно оглеждане на всички страни в търсене на нещо, което да снима.

Не искам да го казвам, обаче сестра ми е луда. След като върша на воля из нас, се излегна като котка, нещо си пише и изглежда като човек, който е далече от света, като на друга планета. Сега пък заговори… Ха! Щяла да ходи до Родопите на стоп! Дивотия. А току-що пък каза, че money is not real. Не спира да ме шокира тая жена! Какво значи това с парите, по дяволите?! Парите се били харчели, както се изкарвали. Да бе! И това ми го казва официално безработен човек! Да, вярно, че сестра ми е илюстрация на максимата „баба знае 2 и 200“ – тя може (сестра ми, нали, не баба) да кара с 2 лв три дни, а може и да похарчи 200 лв за трийсет минути. Общото е, че и в двата случая се чувства нормално, не я завладява нито крайно отчаяние, нито прекалено силен ентусиазъм. Това е нещото, което наистина не мога да разбера – начинът, по който приема парите. Иде ми да й се присмея много хейтърски, обаче само я дарявам с тънка усмивка…

Сестра ми живее в друг свят и отдавна съм се отказал да й го оспорвам или да й обяснявам. Нека вярва в чудеса. Тя май само от това живее…

зад думите

Всеки път, когато ме няма за повече от 2 дни, майка ми и баща ми започват да се държат с мен като с гост. Първо ми разказват какво се е случило, докато ме е нямало, с един такъв тембър на гласа, който използват при разговори с гости, далечни роднини или хора, които не са виждали отдавна. Някак разказват заради самото разказване, дават всички подробности, но очакват събеседниците да им задават уточняващи въпроси. Друго – почват да се държат с мен като с досаден гост, казвайки ми какво мога и какво да не правя, тотално забравяйки, че аз знам правилата в къщата. Всичко това трае около три часа. После черногледството на баща ми и безкрайните драми на майка ми успяват да завладеят атмосферата и всичко потича в стандартните рамки на еднообразието. И все пак – какво се крие зад думите, пълнещи бързо пространството като балон?

Понякога много се чудя:

  • кои са нещата, накарали родителите ми – отявлен бунтар с дълга коса и отличничка в училище – да заживеят заедно
  • колко време им е трябвало, преди да осъзнаят, че са замесени от различно тесто
  • как са решили, че могат да живеят с принципните различия

Отдавна съм се отказала да търся отговорите. Думата „любов“ също не ми е ок, защото тя не може да се употреби за моите родители. Може би само за едната страна. Остава скрепяващите елементи да са децата. Те са и носещите колони на този семеен съюз – ето това прозира зад думите.

Мариана.

Image

Стори ми се, че я видях днес. Отивайки към близко заведение с wi-fi. Пред мен се мярна особа с дълга права пола на цветя и безцветен потник. И същата буйна коса, носена на Походката на победата. (Походка на победата – така наричам онази горда, непоколебима и леко фръцната походка, присъща на хора, които са много горди от нещо, но съвсем не са наясно от какво – може би от това, че изобщо са се родили? – и държат да го демонстрират на всяка крачка) 

Изобщо не съм убедена, че това беше Мариана, макар че мога без никакво усилие да я впиша в тая картинка – „Младост“ -> вторник -> рано сутрин -> мръсни тревни площи -> кучета ровят в детските пясъчници, а тя минава покрай тях сякаш се носи към друга планета, но притежава човешката си надменност и презрение към почти всички организми на планетата. Мариана е събирателен образ на всичко, което не искам да съм.

Когато се запознахме навремето в Студентски град, Мариана беше в първи курс, а аз – в четвърти. Английска филология, милото детенце. Ядеше предимно макарони с шарена сол (но не поради безпаричие, а поради мързел в най-чиста форма). Спеше до обяд и проявяваше големи претенции (доста тъпо поведение при наличието на още двама четвъртокурсника в стаята, единият от които очевидно командваше парада) за всичко в скромното ни обиталище – настояваше да й пазим тишина постоянно, да не отваряме прозорците, да не пием (тя не пиеше!) и да не си водим приятели. Имаше строга майка, която идваше да я проверява дали учи. Картинката се допълва от гадже, което живееше у нас и я чукаше денонощно, без значение колко народ сме в стаята. Ей такава мацка.

Разделихме се със скандал, не съм се сещала за нея от години. Това не е човек, който бих искала да видя отново. Ама днес, виждайки оная особа с полата на цветя, се сетих за милото Марианче, което е събирателен образ на цяло едно поколение българ(к)и:

  • тотално лицемерие
  • пренебрежение към всичко, което не засяга нейния задник
  • незачитане правата на другите, за сметка на яростно отстояване на собствените такива
  • мързел, по-голям и от този, заклеймен в Библията
  • завист, разврат, алчност – всички смъртни грехове, украсени с плачлив и леко треперещ глас

Всичко това, разбира се, си е съвсем в реда на нещата – Мариана и цялата объркана ценностна система на хората – тъй като на тоя свят има всякакви птици и не съм аз този лешояд, дето трябва да чисти мършата от стадото. Обаче някак не мога да се сдържа и да не почна да я дера с нокти, когато тая мърша ми се навира в очите с претенциите си. Call me devil.

галушка с вкус на нещо познато

Най-вкусните шомлои галушки, които съм яла през живота си! Чиния, сложена на карта, заобиколена от празни чаши, кибритени клечки, смачкани салфетки – всякакви остатъци от едноседмичното стоене тук. Във въздуха висят хвърлени думи, направени комплименти, получени критики и леко объркване за това, което се крие зад всичко. Радвам се, че си тръгвам, защото пак почнах да усещам, че тук не ми е мястото, че има нещо повече than what meets the eye. Стандартната Youth in action тълпа, събрана тук, си е съвсем ок, обаче аз не съм. Всички са ми ясни, предвиждам ги, много взех да дълбая.

Image

 

Песен време

След оная случка от 2010, когато всичко ми беше форматирано, а аз трябваше да реша каква операционна система ще инсталирам в главата си и дали тя ще върви на моята машина, си мислех, че фрагментите в мозъка ми просто няма начин никога да се подредят пак. Бях забравила коя съм, какво търся и най-вече – какво искам. Мина време и пъзелчето се подреди, нещата бяха ъпдейтнати и всичко – привидно – беше ок. 

Тия дни се върнах към случката (казвам „случка“ за това, защото други думи не намирам) и нещо много взех да си мисля за това. Днес имах дежаву, flashback или каквото там се казва това връщане на лентата. Беше провокирано от Остава и „Елвис-Радио“ – оная последна част, когато Свилен Ноев пее: „…когато просто обичам те“. Точно в тая секунда затворих вратата от външната страна и само чух „обичам те“, бях тръгнала за кафе. Литнах към кафето, за едни стълби разстояние минах през Будапеща, Тополовград, Истанбул, Хасково, Скопие, Виена, Братислава, София и Зайчар. Докато стигна до машината с кафето:

  • лежах в една палатка на доброволчески лагер в Родопите край Хасково, слушайки щурците
  • участвах във флашмоб пред кметството на Виена с чисто новите си кецки, купени малко преди това, не беше удобно да се танцува с тях, но за изпълнението свършиха работа
  • лутах се в една мъглива нощ на 02 януари 2011 в Зайчар в търсене на път към дома
  • снимах едни дървени прозорци в Пафос точно срещу „Дебенхамс“, под тях се вееше пране
  • вървях по една уличка в еврейския квартал в Будапеща и снимах облаците, задаваше се буря, а аз не исках да се прибирам, защото с А.Т. не си говорехме и всичко беше лош сън
  • пуших цигара на разсъмване в кучи студ на една тераса в Скопие точно срещу светещия кръст над града, нечовешка гледка, чаках V да се събуди, не исках да го будя, беше сладко заспал
  • пих кафе под едни липи в Тополовград и слушах местните как играят карти, безвремието на района ме беше всмукало и ми се струваше, че седя цял ден под тия липи, а беше само час, но точно в тоя час не исках да съм сама
  • рисувах на една стена в Студентски град в София, отдолу написах: It’s only after you have lost Everything that you are free to do Anything. Тогава нямах идея, че тези думи ще се превърнат в story of my life
  • гледах как една майка бие детето си пред полицейски участък в Братислава, беше ужасна жега, Пласибо имаха концерт вечерта, аз обаче не можех да отида, цял ден си ги тананиках, пих блудкав чай и снимах красиви словаци

Ако животът е песен наистина, то тя трябва да си има име. Търся заглавието на моята. 

Image

цигара с вкус на лимон

 

Image 

лодки, рибари, вятър, облаци, думи в нищото

хиляди филми в главата ми, които се сменят на всеки час

празните чаши

всичко, което имам

желанието да намеря нещо друго

вечността

сладки красиви хора

малка капка в бурното вътрешно море

сивото

пресушените думи

изчерпаните усмивки

голотата

страшните мисли на един страшен мечтател

вдъхновението е мираж