Пич с главно „П“

 

 

Това можеше да е една история с доста кофти край, ако не беше позитивната ми настройка, спокойствието, леденото самообладание и сляпата ми вяра, че винаги всичко излиза на добър край. Защото този свят очевидно е пълен с лоши чичковци, които качват заблудени стопаджийки.

Когато вчера се нарамих с раница от София до Родопите, нямах никакъв план за начините на придвижване, но имах крайна точка, познавам горе-долу района, така че ми се струваше стандартно пътуване.

Тръгнах в 6 от София до Стара Загора с едни познати с кола. Те отиваха на морето, яко бързаха и стигнахме за час и половина. Пичът яко настъпи и под 160 км/ч не паднахме. Стовариха ме на автогарата (новата, щото имало и стара), където видях, че най-скоро имам някакъв автобус към моя район чак в 12. На гарата бяха доста сопнати, лелката на информация ми се разкрещя, че не мога да я питам кога има автобус, защото мога и сама да си видя… Тя редеше пасианс, а до нея имаше лак за нокти. Качих се до Димитровград. И съжалих хиляда пъти. Автобусчето беше задушно и пълно с някакъв сърдит народ. Не знам колко километра са от Стара Загора до Димитровград, но ние ги пътувахме час и половина. Това добре, ама през цялото време вървеше диск с Рики Мартин, Шакира и някакви такива, което определено спомогна да взема решението да тръгна на стоп от Димитровград.

Първото качване не беше точно стоп, защото ми спря едно автобусче, в което решиха, че съм ученичка и няма да пътувам за 2 лв, а за 1,50! Ок, дадох им ги. Дестинацията беше Хасково. Малко преди Хасково ги накарах да спрат и слязох на магистралата. Дотук всичко вървеше ок, защото знаех къде отивам – Харманли. Повървях малко, докато изляза на отсечката за Свиленград (през това време си пеех Disarm на Pumpkins). На 20-тина метра имаше спряла кола, някакъв тип ровеше нещо в багажника. После потегли и спря до мен. Последва стандартното питане за къде съм, аз го питах той за къде е, защото това в случая е по-важно. Той отговори, че е за Харманли. Стори ми се нормален човечец, към 50-така, съвсем приличен такъв. Качих се и тръгнахме. Разговорът си циклеше в добре познатото блато на опознавателните въпроси – от къде си, а защо насам, а с какво се занимаваш, често ли идваш тук и пр.

–          А защо си тръгнала на стоп?

–          Нямам удобни автобуси не ми се чакаше.

–          А-ха, ама като си тръгнала на стоп, не знаеш ли какво може да ти се случи? – пита онзи с някаква много тънка усмивка.

–          Да, наясно съм с рисковете, но човек не може да вярва само в лошото. – върнах аз, като една много далечна лампичка в главата ми започна лееееко да трепти.

–          Да. Така е. Ето, примерно, как можеш да си сигурна какво ще искам аз от теб?

–          Не мога да съм сигурна. Какво искаш от мен? – питах и си помислих, че не всичко в онези книги на Джон Фоулс за тихите серийни убийци е художествена измислица.

–          Ами много бих се радвал… така… на една френска любов.

–          Не става. Казвам ти го от сега. Ако това си търсиш, не съм аз човекът. А и виж как хубаво си говорим, ама само за мен, кажи ми за теб, спомена, че си женен, деца имаш ли? – онзи караше доста бързо, реших да го баламосвам малко, докато видя удобно място за слизане.

–          Да, имам дъщеря втори курс в Пловдив. Имам си и жена… Ама ти за френската любов? Гадже имаш ли?

–          Да. Той ме чака там, дето отивам. Освен това ми е казвал, че никаква ме няма с френската любов.

–          Е що така ти вика?

–          Ами просто не съм добра, не го мога това добре. Абе зарежи това, кажи ми ти от колко години си женен?  – казах това и веднага осъзнах, че не вървя в правилна посока, но нямах какво друго да хвана, защото онзи (Пешо, впрочем) беше казал, че не работи, очевидно не искаше да говори и с какво се прехранват местните, защото и това го бях питала. Той си вървеше все към свирки и да го питам за жена му не беше най-умното нещо на света, ама карай. Някак подсъзнателно вероятно съм искала да задълбая във всичко това, да тествам до край какво може и не може да ми се случи. Крайностите винаги много са ме привличали, но някои крайности не са за преживяване, знам го.

–          От двайсет години.

Тук вече реших, че ще се хвана за това и ще почна яко да си измислям.

–          Ухааа! Браво на теб. Как се запазва брак 20 години? Не, кажи ми, много ми е интересно.

–          Е, малко става рутина. Примерно правим секс и аз съм в нея, искам тя да е в секса, а тя изведнъж почва да ми говори за проблеми… Не става така, аз не мога така. Обаче само като говоря за нея и се надървям. – тук той посегна към ръката ми, хвана ме и каза да пипна колко е твърд. Издърпах ръката си от неговата.

–          Не, не. Казах ти, че няма да стане. Ако искаш, спри ето точно тук.

–          До чичко полицай? Защо искаш да ходиш при чичко полицай?

–          Защото ти не разбра, казах ти, че не мога да ти дам нищо от това, което искаш ти.

–          Е не се сърди, де…

Последва разговор в тоя стил – аз какво мога и не мога да давам, ама защо не искам и пр. През цялото време му говорех спокойно, макар да потръпвах при мисълта какъв развой можеше да има историята, обаче леденото самообладание ми е от малкото силни страни. Не се разкрещях, нито повиших някакъв тон, осъзнавах, че в един от крайните изходи ще имам вкус на кръв и парче месо в устата си, ама това е толкова крайно, че дори аз не искам да си го представям.

–          Е, добре, разбрах, че не искаш, ама много съм напрегнат…

–          Не мога да ти помогна, можеш да спреш на следващата отбивка.

–          Ама аз ще взема да катастрофирам. Така съм напрегнат…

–          А! Ето това село ми трябва! От него знам как да стигна до моето място! Спри тук!

–          Сигурна ли си?

–          Да. – беше ми писнало, видях що за човек е Пешо. So long and thanks for all the fish.

Онзи спря и почна да ми се извинява, че той не искал нищо от мен, ама щял много да се радва, ако все пак го даря с една свирка и другото не го чух, защото вече си смъквах раницата, пожелах му приятен ден и айде.

Часът беше 11 и аз бях никъде. Пред мен имаше разклон за село Родопи (2 км до селото) и сенчеста отбивка, където бяха налягали някакви хора до едни коли с немски регистрации. Приближих ги. Заговорих една стринка, не можахме да се разберем, само немски говореше. Не знам каква точно беше целта на заговарянето, защото тези имаха доста багаж, деца и дума не можеше да става да ме поберат и мен. После реших, че стопирам смело в посока Хасково. Някак не ми се ходеше вече в Харманли. Съжалявам, Пешо, обаче ти си един гнусен представител на този град, няма да ходя там.

Куцо. Прекарах час и половина в безуспешно стопиране. Минаваха коли от и към морето и  турски камиони, които не спирах, но слънцето сериозно взе да напича и водата ми беше на свършване. Реших да ида до село Родопи и да видя там какво е. До Хасково бяха 18 километра, така ми казаха турците под сянката. Тръгнах към селото, преди да вляза в него имаше някаква барака, в която поправяха коли. Хората бяха доста услужливи и казаха, че автобуси до Хасково в събота няма. Ок, обърнах обратно. Върнах се при турците, които тъкмо се събуждаха и щяха да тръгват. Питах ги на някакъв много импровизиран немски дали все пак не могат да ме метнат до Хасково. Те само казаха, че не и отпрашиха.

Минаваше 13, почнах да си мисля дали да не тръгна за Хасково пеша. Вярно, че раницата ми вече ми тежеше, но нямах вода, а и потокът от коли сякаш изведнъж пресъхна. Не минаваше никой. Тъкмо взех решението да тръгвам и от завоя се стрелна кола. Закова се пред мен. Лъскаво ауди. Много ново и много лъскаво. Не знам дали беше ауди, всъщност. Отвори се предния прозорец, лъхна ме миризмата на ароматизатор, кожен салон и лекичко на пот.

–          Айде! – видях ухилената физиономия на чичко, облечен в някакви гащета и тениска.

–          За къде сте? – питах, изучавайки го. Фактите говореха едно – че не е добра идея да се возя при сами мъже на средна възраст, особено в ултра скъпи коли (не че онзи Пешо караше нещо особено, де), но интуицията ми каза друго – „Споко, този е пич”. Качих се.

Тук следва истински готината част от историята, в която аз и Джими (така се представи той) си говорим за всичко от живота, аз му се оплаках за предишния стоп, той ме погледна и каза, че всеки в тоя живот иска нещо… Ох, помислих си, пак ли?!

–          Ти какво искаш от мен? – питах направо.

–          Не бих ти отказал свирка, но не е това. – Джими се захили.

После започна да ми разказва за разни стопаджийки, дето е качвал, които сами предлагали да му духат, а той все пак не е от желязо, възползвал се е. Но не е това мотивът да качва хора, защото секс не му липсва – има си жена, любовница и куп заигравки. Станало му жал, като видял как стои някакво девойче в тоя пек, с раница на гръб, потно и морно…

Последва разговор за всичко от живота, беше изключително духовит и весел човек. Беше тръгнал на някаква вила с приятели, приличаше на човек, който граби от живота с две ръце и два крака. Така се и държеше. Каза ми да не правя повече това със стопа, приятелски съвет. Времената вече били други, хората – тоже. Няколко пъти ме пита дали имам пари, те не били проблем, можел да ми даде. Отказах. Накрая ми каза, че съм яка пичка. Не, поправи се, пич с главно „П”. Много си яка, да ги знаеш, каза той. Настроението ми вече беше добро, защото отивах в Хасково, откъдето имах транспорт и знаех в колко е, а и този Джими страшно добре ми подейства.  Накрая ми даде 20 лв, искаше и повече, но аз категорично отказах. Сума време се разправяхме за парите, Джими искаше да си купя нещо, да се почерпя. Взех парите и когато ме остави в Хасково, намерих книжарница. Реших, че ще си купя „Смъртта е непотвърден слух” на Кустурица. Отдавна искам да си я купя, все нямам 14 излишни лева, та сега някак ми пасна на цялата ситуация. И на джими. Разменихме си телефони и се разбрахме някой път, когато съм в района да пием бири, да правим скари…

Историята има щастлив край, защото се приземих в Джа цяла и ухилена. А тук ме чакаха верни другари, нови образи и много бири. Снощи приключи с голямо напиване, а историята със стопирането беше спестена:) Знаят я само хората, които ще прочетат горното. Това не е история, която да разкажеш на семейството, но е личен епизод от личната ми хроника, който не бих заменила за всички автобусни билети на света. Сега имам рожден ден и нямам време да избирам снимки за тук:) А и трябва да черпя. Както се пее в едно поп-парче – This is gonna be a good life… Good good life.

Advertisements

2 thoughts on “Пич с главно „П“

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s