Новото и старото

Някак поизоставих този блог, вероятно защото нямам някакви драми, които да изливам тук, нито особено много време тия дни:)

Явно в щастието си всички наистина си приличаме – нямаме време за писане, а в нещастието всеки си драска в собствен блог:)

Впрочем „щастие“ е много силна дума, по-скоро съм доволна от нещата, които ми се случват, от вълненията около новата работа, от новото си местоживеене и новите си колеги, от добре познатите улици на Бп и миризмите, които свързвам с този град. Останалото е някакъв фарс,  за който избягвам да мисля. Събирам си разделно боклука, не ползвам найлонови торби и спирам водата, докато си мия зъбите. Не зная кога пак ще ме повика дивото и ще зарежа всичко, в момента съм градско дете, в клишето съм, нали.

Advertisements

Петият съквартирант

Живяла съм с какви ли не хора. Хора от различни националности. Хора с коренно различни от моите интереси. Хора с всякакви вкусове, апетити и мечти. Хора без ценности. Хора с идеи. Хора малки и големи, бели и черни.

От 3 дни живея с хора, за които не зная почти нищо. Те са две двойки. Аз съм петият елемент. Имаме само едно общо нещо – всички идваме от различни държави и пребиваваме в една чужда.

Съвместното ни дишане е добро, ние сме толкова различни, че не си пречим с нищо. 

Image

 

Публикация 200

Неусетно се изтърколиха цели 199 публикации в рамките на този блог. Не съм се връщала да ги чета, ще го направя след време, но сякаш вчера почнах да пиша и да качвам снимки.

Публикация 200 е посветена на А., с когото пихме (безкрайно прекрасно) кафе тази сутрин.

Седяхме в хладното задно дворче, той пи кафе, едно от малките котарачета се сви в скута му и си лежа там повече от час. Аз говорех за всичко и за нищо и попивах от последните есенни лъчи на последния си ден в Бг.

Беше прекрасна сутрин, в която осъзнах, че никога няма да спра да обичам този човек по един особен начин и че той винаги ще е част от живота ми. Една невъзможна в момента част.

 

Вятър от морето

Ето как изглежда моят телефонен указател (кратка извадка):

Marti Madj.

Marti Brat Mu

Mtel smetka v chujbina

Nadya Pirogov

Neli Slujeben

Parkirane_Sf

Pizza

Spasitelen centre za kostenurki

Tanya Nov

V.P.

Вятър от морето

Рядко пиша кодови имена на хора, които почти не познавам, но това – Вятър от морето – беше толкова спонтанно измислено, сякаш познавам този човек от години, а това етикетче му лепна идеално.

Морето е ясно – той е роден край него. Вятърът е някакъв наш лаф, който не ми е понятно точно как се роди, но аз веднъж му казах, че е вятър, а той се изкефи много и сподели, че това го ласкае. Или нещо такова.

Не зная той какво значение влага точно – и каква е историята, скрита зад вятъра му – обаче аз свързвам вятъра с нещо вихрено, което се носи с огромна лекота, преминава бързо, може да разруши доста, но и носи много красиви промени, разни леки пухчета и помага много, когато главата ти ври от мисли и ти трябва успокояване.

Точно това направи той, когато ми се обади днес вечерта, за да си поговорим, докато върви между две села. Беше лек разговор, небрежен и прекрасен, какъвто много рядко водя напоследък. Той вървеше към Джа, понесъл като подарък един кашон с гълъби за сватбата на приятел. Разказваше ми, че тръгнал на стоп, стигнал до някъде, обаче решил да мине по нов път, който не е пробвал до сега. Тръгнал беше от там, междувременно се беше стъмнило, а той вървеше и ми разказваше разни неща. Какво смята да прави с живота си. Какво иска да прави с живота си. Какво вижда пред себе си на пътя. След това ми разказа какво се прави, когато срещнеш куче(та) в гората и си сам. Срещу него лаеше куче, а той най-спокойно ми обясняваше какво трябва да се направи и междувременно го правеше. Беше ми много приятно, леко и извън времето. Това беше най-якото риалити, което съм гледала, щото никога не ми се е случвало някой да ми разказва как върви през гората, при това съвсем спокойно, все едно приказка разказва, а аз чувах стъпките му и клонките, които пукат под краката му… Говорихме си около час, който за мен мина като минута.

Вятърът от морето успя да ме пренесе в една вселена, която безкрайно обичам – планинската.

И на прага на поредното си чужбинско предизвикателство, което поемам другата седмица, тази лека приказка ме накара да се чувствам още по-сама и изгубена.

Защото винаги съм искала това, което той описваше – планината и свободата.

Защото никога не намирам точните хора в точното време, а все се разминавам с тях – като сега.

Защото не спирам да се заблуждавам, че сега съм добре, че всичко е добре, че ще бъде добре.

И защото не вярвам, че някога ще се намерим с това, което искам.

цитат от Мюриел Барбери

С една дума, аз мисля, че котката е модерен тотем. Могат да се превъзнасят колкото искат за еволюция, цивилизация и куп други думи, завършващи на „ция“, човек не е напреднал кой знае колко от появата си: той все още вярва, че е дошъл тук не случайно и че някакви богове, повечето добронамерени, бдят над съдбата му.

Мюриел Барбери, „Елегантността на таралежа“

 

 

7 чувала

Търсенето на работа е занимание самотно. Обикновено самотата води или до безкрайно измисляне на глупости, с които да пълниш времето, или до нещо добро. По-рядко е второто.

Откакто съм у нас – вече цял месец – когато не ровя по сайтовете за работа или не пиша мотивации, чистя. Гледам и филми, чета и книги, но най-често чистя. По мебелите в стаята ми няма и прашинка; дрехите ми са сгънати прилежно и подредени по конец; книгите – сортирани по езици, автори и само каталожни номера им липсват, за да са като в градска библиотека; дисковете ми и те са подредени по някакви показатели; изобщо – цари ред и чистота. Една американска актриса (не помня коя) беше казала, че не е достатъчно нещастна, та да има чиста къща. Което ме кара да мисля, че чистотата у нас е всъщност доста тъжна.

Днес обаче направих нещо, което ме направи поне малко доволна, а по-нататък ще направи и други хора доволни (надявам се!). След като събрах три чувала дрехи – тениски, които кой знае защо съм си купила и никога не съм обличала; няколко чифта дънки, дето съм носила по веднъж и не ми стоят добре; якета от миналата зима; шалове, които просто не мога да комбинирам с нищо; поли и сака, за които е сигурно, че никога няма да нося и пр. – реших, че няма по-добър живот за тях от дарението.  По-износените нарязах на парцали, после вербувах и майка ми да направи една чистка на някой от безбройните си шкафове, претъпкани с дрехи. Тя, учудващо, се нави и събрахме още четири чувалчета.

Проучвах известно време къде мога да го направя. Тъй като нямам възможност да ги занеса на химическо чистене – каквото е условието на БЧК, примерно, преди да занесеш дрехи за дарение – задачата ми беше леко усложнена. Вариантите бяха да ги занеса в някой дом за сираци (където също искат сертификат от химическо, но често си затварят очите, ако го нямаш), само че повечето от моите дрехи не стават за деца. А и бях чела, че лелките в домовете си разпределят дрешките и последните изобщо не стигат до сираците. И т.н. В крайна сметка открих, че църквата с радост приема дрехи за бедните. Дори е обособила специална сграда с кухня за бедни и стаи за даренията.

Е, днес накарах баща ми да закараме всичко. Една женица ги прие, обяснявайки, че първо ще ги изпрати на химическо чистене, а после ще ги разпредели в домовете за умствено изостанали и сираци. Когато си тръгнах, бях доволна от свършеното, чувствах онази особена тръпка, която усещам, когато помогна на възрастен човек да разчете етикетче с дребен шрифт върху някоя стока в магазина, примерно. Само дето не правя добро чак толкова често, колкото ми се иска. Хората някак го отхвърлят преди да си го предложил дори…

Обаче направих добро за себе си, щото се почувствах малко по-малко безполезна и смачкана.