Среднощно

DSC_0651

Ок, да работиш на 30.12 не е чак толкова филмово, колкото да си на смяна навръх Нова Година, обаче има определен чар. И той тази вечер беше, че си тръгнах в 00:42 от офиса, вървях бързо към нас, защото беше ужасно студено. Свила се бях в якето си и бързичко крачех, не срещнах хора, нито коли. И някак реших, че няма и да видя жива душа по улиците. Изненадата ми беше огромна, когато стигнах до светофарите пред нас. На тротоара се валяха книги, а някакъв тип с очила прелистваше една от тях. Съжалих, че нямам камера и пресякох улицата. За да видя, че на спирката на автобуса има разпъната сергия (буквално!) с новогодишни украси. До нея мръзнеше човечец в дълго кафяво палто, който изглеждаше доста неспокоен. Ама какво правят тия хора в 1 през нощта?! Побързах към нас, за да взема камерата и да се върна да запечатам видяното, макар да знаех, че моментите са отминали вече.

Върнах се. Онзи с очилата беше изчезнал, а Кафявото палто с любопитство следеше всяко мое движение. Набързо щракнах няколко фотки, осъзнавайки колко безлични ще  излязат. Не си усещах пръстите, обърнах се да си ходя и онзи изстреля: „Новогодишна украса?“

Advertisements

Thought-provoking Коледата.

Image

Толкова много думи изговорих за два дни! Говорих за дребни неща, разказвах истории, споделях преживявания, изповядвах убежденията си, обяснявах гледни точки…

Коледата, традиционно, не ми беше празнична, не усетих тръпка, но се почувствах особено благодарна за всичко, което имам в момента.

  • За специалните хора, които срещнах през тази година.
  • За приятелите, които не ме изоставиха.
  • За всички неща, които ме караха да се усмихна и замечтая.
  • За семейството си, което винаги е Там.
  • За красивите моменти, които оставиха сладък вкус в устата ми.
  • За всичко прекрасно, което видяха очите ми.

Аз не съм east of eden. Аз съм В него.

Белег на ръката и обица на ухото

Загубих една жълта обица. Утре ще изляза и ще похарча безумно много пари в заблудата, че вещите ще ме направят щастлива. Ще си купя други дрънкулки. Нови вещи, които да украсяват душата ми. 

Ще обикалям сама из тълпите и ще вярвам, че това искам.

Цял ден си гледам онзи белег на дясната ръка, дето само аз си виждам, но знам, че е там, винаги е там и ми напомня за всичко, от което трябваше да се пазя, а аз скочих със затворени очи и пълно сърце.

Краят на света? Ново начало за мен? 

Слушам стар албум на Pumpkins, пиша почти заспала, но не искам да спя. Нямам време. Цялото спане на света не може да ми върне това, което загубих и аз отчаяно съм се вкопчила в него.

Пак си създавам драма? Вероятно. Аз имам нужда от това, за да се чувствам жива.

Защото вече бях загубила всичко. И не исках да се върна.

А сега, плахо надничаща през портата на новото си „Аз“, нямам идея какво да правя. И дали да прекрача. И дали ще мога да се върна? И не тежат ли много куфарите, които влача след себе си от толкова много време?

Не става въпрос за него, не. Аз си падам по екстремното, по новото, непознато и тормозещо ме. Става дума за мен. Аз съм „интелигентна, с добра и дълбока душа, нежна, с красиви ръце“. И напълно объркана.

Image

 

 

Не съм сигурна как

се нарича това, което те кара да си легнеш в 2, да отвориш очи в 4:29 и да започнеш да се усмихваш в тъмното, заслушан в шумовете на града, които в тоя час почти липсват.  Лае куче на някаква тераса, долу на улицата минава кола, изскърцва стол един, на който вероятно привидение сяда да си почине, а ти лежиш и се усмихваш. И много ти се ще да си поприказваш с някого. С привидението на стола примерно. Провеждаш мислено разговор с него – кратко питаш разни неща, после отговаряш на същите въпроси. Поглеждаш цифрите – о, трябва да спя, а не ми се.

Обаче как да спя, когато пее вън нов ден, зима е, а сякаш пролетно…

Image

Да не бъдем високомерни

Един драг гост в скромната ми квартира – Вятър От Морето – каза една реплика, която някак все ми се връща.

„Да не бъдем високомерни“, каза той тогава по някакъв повод. Всъщност сещам се и по какъв точно повод, обаче това сега не е важно.

Мисълта ми е, че аз тия дни съм високомерна към тоя блог, който така много ми помогна в  началото на годината. Не пиша, не го отварям, рядко се сещам дори.

Ще рече човек, че имам кой знае какви важни дела. Обаче освен скапващата работа, друго оправдание нямам. Заспала съм зимен сън, от който нищо не може да ме вдигне. Работя, пазарувам, прибирам се и спя. Милиони хора са така, знам. Ама аз така високомерно се отнасях тъкмо към тях!

А сега аз съм точно от тия!Image