И той е като тях!

Държеше да се видя със съдружниците му. Много искали, обвинявали го, че ме крие. Дойде да ме вземе от нас. Отидохме в най-скъпото кафене в Бп. Никога не бих стъпила там при други обстоятелства. И сега не бих.

 

Петзвезден хотел. Натруфен кич в стил Бел епок. Нелюбезен персонал и дразнещ акомпанимент от пиано. На масата – те – съдружниците избират скъпи пасти, торти и кафета. Сядаме. Най-скучният разговор на света. Чудя се къде да си дяна ръцете. Не мога да взема и една дума участие, защото се говори за български мутри. Познати, нали. За някакви крупни суми пари. За някакви далавери. Говорим с малки имена, познаваме хората лично, нали така. Не спирам да се питам какво търся там. Ям прекалено сладка мелба. Пианистът ме гледа отсреща. Не отлепя поглед от мен, сигурно страшно нелепо стоя в цялата ситуация. Долавам леко съчувствие в погледа му. Пия някакво капучино. Искам да побягна, докато ме държат краката. Когато все пак се обръщат по име към мен, ме наричат с малко име, което ненавиждам. Мълча си и преглъщам пресладката мелба. Явно М. е говорил за мен с това ненавистно име, казвал ми е, че го харесва, а аз нееднократно съм го молила да не ме нарича така. Броя секундите, докато съдружниците трябва да си тръгнат. Поглеждам отчаяно към М., а той не спира да оглежда всички преминаващи покрай масата жени. Но не и мен. Слуша в захлас историите за мутренските години на България. (Сигурно ужасно съжалява, че не е бил на мястото на съдружника си.) Искам да се смени темата, защото не намирам романтика в мутренските истории. И темата се сменя. Почва да се говори, че съдружниците нямали никакви критерии за жени. Просто спяли наред с всичко. Гади ми се. Опитвам се да се смея на шегите по този повод, но ми е гнусно. Осъзнавам, че те наистина го правят и че наистина не подбират. А М. не спира да оглежда преминаващите „каки“. Ненавиждам него, а и себе си, че се оставих да бъда довлечена тук. Съдружниците стават. Казват няколко клишета на тръгване. Усмихвам се като в сън, като в лош филм, който гледам по телевизора в междуградски автобус, и нямам контрол да сменя. Заминават си, а М. ме пита какво ще правим сега. Нищо, казвам аз, искам да си ходя. Той свива рамене. Излизаме мълчаливо. На тротоара го поглеждам и му казвам, че искам да се прибера пеша, да се разходя. Сама ли – пита той. Да, сама. Целува ме служебно по бузата, казва да му се обадя, а аз просто тръгвам… и бягам, препускам към мизерната си квартира, към самотата и тъмнината на стаята си, към себе си…

Image

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s