Връщане към бъдещето

Отдавна никой не ми се беше радвал толкова! Милите ми врачки, които не бях виждала от 4 години. Цели 4 години са минали от смутното лято, когато нарамих всичко и си заминах от тоя град. И от тая страна.

Тогава – разбираемо – съвсем не ми бяха мили. Беше ми писнало от тях и всичките им драми, интриги и ежедневни скандали. Исках да не ги видя никога повече.

Но ето на! Странни игри играе съдбата. Връща ни на места, които сме смятали, че няма да видим. И ни среща с хора, за които сме смятали да забравим завинаги.

Не зная какво точно ме накара да им взема телефоните и да се обадя. Може би просто исках някое познато лице да видя.

  • Здравей! Можеш ли да познаеш кой се обажда? – питах аз, не без известна ирония в гласа (все пак на гледачка се обаждах).
  • Ооооо! Е как не! Колко те търсих, мило момиче, колко питах за телефона ти! Идвай у нас! – звънна гласът на лелята.
  • Ъъъъ, добре. Вие къде живеете? – плахо питах аз, учудена, че ми казаха името, разпознато сред хилядите гласове, които чуват всеки ден. (4 години все пак…)
  • Гледай сега! Тръгваш от „ЦБА“ нагоре, през градинката, завиваш покрай паметника и ние сме там, на номер 10, нещо някакво немско беше улицата… Разбра ли?

Да бе, то понеже градинки с паметници и „ЦБА“-та в тоя град няма, та ще знам къде е…

  • Добре, добре. Ще те чакам на спирката там. Айде идвай! – лелята тресна телефона, а аз реших да помисля малко какво точно се търси, но се сетих кой квартал имат предвид.

Посрещането беше по български. Д. и А. ме засипаха с плодове, ядки, чай, кафе, искаха и обядовечеря да сложат. Непрекъснато питаха дали не искам нещо. Бяха истински мили домакини, които първо ме разведоха из жилището (прекрасно малко уютно място с разкошна вътрешна градина), а после седнаха и почнаха с разказите…

Говорихме си за общото ни минало, за настоящите им проблеми, те пушеха цигара от цигара, показваха ми езотерични ритуали, както и снимки от пътешествия в чужбина. Учудващо, но ми беше доста приятно с тях. Разпускащо и отвличащо. За пръв път от много време не мислих за работа и за проблемите си с М. Слушах ги, потънала в безвремие, те искрено ми се радваха, бяха като две стари лели (с учудване установих, че са на 63 и 65, никога не бих им ги дала), накрая ме натовариха с българска луканка („Да си направиш сандвичи за изпът!“), буркан кафе „Нова Бразилия“ разтворимо, плодове и някакъв специалитет от печени домати. Излишно казвах, че не искам нищо, те настояваха и в крайна сметка склоних.

  • Хубаво ви е тука много! – казах им.
  • Абе да бе. Ама не е като дома! – каза А, натъртвайки на първата сричка.

А после… после вървях из притихнали улици (неделя вечер е любимо време за разходка тук!),  наслаждавах се на вечерната прохлада, дадох  монети на един дядо цигулар в един подлез (аз самата съм зле с парите, но дядовци музиканти много ме трогват), разминавах се с красиви мъже със слушалки в ушите. И може би почувствах мир.

 

peac

Свободата?

P1210482

Не мога да разбера защо се чувствам толкова притисната. Окована. Длъжна на някого. На нещо.

Вървях по улица една, времето – разкош, обстановката – прекрасна. А аз крачех със свито сърце, натежала глава и тромави стъпки.

Кога летях последно?

хладно утро и прозорци

Хладна утрин. След вчерашната жега, днес хладът хапе. Седя на прозореца, пия кафе и гледам отражението си в отсрещните прозорци. Очаква ме тежък ден – събиране на багаж, чистене на старата ми стая и местене в новата. Довечера ще спя там. Не е голяма промяна – местя се в съседна стая, но трябва да се оранизирам да свърша всичко навреме.

 prozorci

Ще ми липсват прозорците отсреща, особено на апартамента срещу нас. Вечер светеха само приглушени лампи, нямат завеси и можеше свободно да се надникне из стаите. Станах съпричастна с живота на тези хора, често попадайки в кухнята им, докато приготвят вечеря, а после във всекидневната им, където всеки от двойката си четеше книга в някой ъгъл.

Секънд хенд и чай от спомени

spomen

Днес е от ония дни, в който връщам най-красивите моменти в живота си, за да ме заредят, пречистят и обнадеждят. Сещам се за всички прекрасни неща, които съм правила – за концертите на любимите си групи, на които съм крещяла от удоволствие; за бесните скорости, с които така много обичам да се возя; за местата, които съм съзерцавала; за бо езбройните интересни хора, с които съм общувала; за дивите оргазми, които съм изпитвала; за всички странни преживявания, които ме оформиха това, което съм. За добро. И за лошо.

Купих цяла торба дрехи секънд хенд днес. Защото имах нужда. И исках да се разнообразя. И защото трябваше да си припомня коя съм.

А после пуших. И пих чай от ройбос.

Защото това ме прави Мен.

Сбогом, страннико

Мазничка коса, торбички под очите, добре опънати по мен дънки (трябва да спра с шоколада!), умора от преполовената смяна и много огромно желание да свърши по-скоро. Това бях аз до обяд днес. След като обядвах, ми се дояде сладко. Ама непреодолим глад ме завладя. Колебах се известно време дали да ида до магазина за нещо шоколадово. В крайна сметка отидох до магазинчето отсреща, макар никога да не съм го харесвала – малко, наблъскано със стока, ужасно скъпо. Засилих се направо към шоколадите. Прекарах около три секунди в чудене и грабнах любимото си – Milka noisette. Междувременно забелязах, че някой ме гледа, обърнах се да видя не го ли познавам, но не го познавах. След като си взех шоколада, тръгнах към касата да я платя.

shok

„Поздравявам Ви за избраното!“, каза някой. Вдигнах поглед. Гледаше ме доста симпатичен тип, който държеше кошница с покупки. „За шоколада“, поясни. „Благодаря, този е любимият ми“.  Онзи се усмихна: „Да, и аз смятам, че е хубав, макар че предпочитам тази разновидност“ – бръкна в кошницата и изрови Noisette, но с добавено мляко. „Да, добър е, но предпочитам по-наситен вкус“, казах аз. „Все пак смятам, че сте направила страхотен избор“, засмя се той. Платихме си, пожелахме приятен ден и всеки забърза към живота си. Сбогом, страннико, ние можехме да бъдем щастливи заедно.

Разпределяне на благата

(Нещо, с което няма да се похваля на родителите си.)

cleaning1

 

Не се срамувам да взема нещо от улицата и да го използвам.

След като мога да деля прибори, храна и тоалетна с други хора, значи мога да взема вещи от улицата и да ги употребявам.

Днес обикалях след работа. Има ден за изхвърляне в моя квартал. Пълно беше с накацали покрай боклуците хора, които не просто ги искат за себе си, а ги продават. Аз нямам излишни пари, а и идеята да платя за нещо, което някой е изхвърлил, не ми е много драга. Затова просто обикалях. Не търсех нищо конкретно. И затова и се прибрах с хубави неща. Донесох у нас прекрасна плетена кошница, три нови черги, които някой старателно беше сгънал и оставил в кашон а после оставил в един кашон. Както и няколко закачалки. Кошницата ще лакирам (трябва й нов цвят), закачалките ще почистя (метални са), а чергите ще изпера за всеки случай. Много суета има в тоя свят, много ресурси се пилеят заради нея.

DSC_1474

 

 

Мъките на раздялата

hand

Днес седим и си говорим по телефона. Развиваме теории. Обсъждаме варианти. Търсим причини. Искаме обяснения. Тази връзка не върви, защото еди-си-какво-ти-е-в-душата. А аз не зная какво ми е. Нито дали изобщо душа съществува.

Малкото останала ми смелост се изпарява със затварянето на телефона. Чувствам се отново изгубена, уплашена, сама и в тъмното. Аз пипам в тъмното, но много предпазливо, придържам се с два пръста за стената, както правех на онази изложба, която разкрива какво е да си сляп. И безумно ме е страх. Не зная какво ще напипам в тъмното, вървя плахо, все пак напред, но много предпазливо. Не виждам, но и не чувствам. Изгубих се. И никой не може да ме намери. Защото съм невидима.