за кой ли път

вече за незнамкойпореденпът си тръгвам от неговата квартира.

с намерението да не се върна.

ядосана и самотна.

обезверена, фрустрирана и объркана. а тия дни – физически болна.

edge

 

вървя към спирката с идеята, че никога повече няма да стъпя на това място, че не искам да го виждам, че ние произхождаме от два отделни свята, които дори не се допират.

вървя с желанието да го забравя и да спра да се връщам. но крача и със смътното чувство, че все пак не ми е за последно.

После дълго вървя по Тъжния остров – струва ми се безкраен. Минавам под едни големи ели, напомнят ми за Родопите, за малкото ми селце в Добруджа и за България като цяло. Винаги, когато минавам през това място, се разчувствам. Сещам се и за Вятър От Морето, който в момента пътува на стоп някъде из родината, в опит да излекува болката, която му се струпа наскоро. Мисля си колко ми липсва излет сред природата, земята като цяло, тревата и всичко. Тук не ми е същото.

„Спри да бягаш от себе си!“ – така каза М. днес на изпроводяк.

А всъщност той е най-голямото ми бягство от мен самата.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s