несправедливо

shareno

Гледах я, докато се отдалечаваше и ставаше точка. Моята леля. Която ме е научила на толкова много! Която ми е дала всичко, което майка ми не успя. Която винаги ме е разбирала по един особен начин. И очите ми се пълнеха. При мисълта къде се връща след два дни. И колко е нещастна там. И как повтаряше колко е щастлива днес тук. С типичната си детска наивност повтаряше, че може да умре спокойно, защото е видяла всичко.

Колко само ще ми липсват, когато си заминат!

А тя, моята леля, е толкова жадна за култура! И се хващаше за всяка орнаментирана порта. И попиваше всяка гледка. И как ми подари подарък за рождения ден. Нещо малко, в нейн стил. Което никой друг няма да направи.

Вървях и плачех. И се обръщах да я видя – остарялата ми без време леля, която се отдалечаваше с нейната типична походка и носеше със себе си дъх на летата на село, намачканите хартии, от които ме учеше да правя оригами, влажният дъх на книги, които ходехме заедно да вземаме от селската библиотека, шумовете на всички домашни любимци, които вземаше да гледа, докато седеше сама в апартамента, а децата ходеха на училище и растяха…

podaruk

И си мислех, колко много я обичам. И колко несправедливо я е захвърлил Господ в оня малък и тъжен град, в който тя живее със свекърва си, в компания на филми и книги, които й дават всичко, което никога няма да види.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s