животът все още е другаде

Ти имаш отворено ниво, каза До, а аз я помолих да обясни, въпреки че знаех какво има предвид.

И тя поясни. Че виждам неща. Че имам заложби, предразположена съм била да виждам неща.

А после вървях по шумния булевард, мислех за всичко това.

За това, че един ден просто преставаш да си част от тоя свят. Изключваш се. Превключваш на другото ниво. Ставаш различен. (Или се раждаш такъв?)

Изобщо – много окултно ми е тия дни. Забравих за кратко да мисля. И се сетих за V. и всичко, което беше и не беше. За цялата приказка с лош край, потънах в миналото и си мислех за него, докато минавах край сградата, в която живеехме заедно за кратко. Избягвам да минавам покрай нея, щото спомените почват да ме шибат през лицето като леден вятър, а мислите ми препускат към държавицата, в която той сега битува. И никакви нива и сили не са в състояние да ме върнат в настоящето.

А животът все още е някъде другаде.

cleaning1

Advertisements

(не)комфортни зони

Този текст е посветен на Гури, защото тя ще разбере.

От много дни вече тънем в тоя „комфорт“: аз – в жалките си опити да се правя на журналист/редактор/монтажист, тя – в знойната островна жега, обгърната от small talk и „забавни“ туристи. И двете – безкрайно отегчени от живота. А сме едва в първата му половина!

DSC_4223

Когато се запознахме – преди точно 6 години – работехме шеметна работа, изкарвахме добри пари, правехме всичко, що душа иска (и времето позволяваше) и мечтаехме за нирвана.

После ни се случиха различни неща – добри и лоши – но винаги запазвахме мечтите си. Някак винаги имаше silver lining.

Сега – в двете си комфортно некомфортни зони – не мечтаем, не планираме и нямаме живот.

Гледах хората по улицата, докато чаках автобус. Струваха ми се извънземни всички – с техните усмивки, оживени разговори и понесени бутилки с алкохол. Животът си тече и никого не чака, мислех си. А аз съм забила нос в работа, с връзка, която ту е много up, ту е адски down, с живот без предизвикателства, без тръпки, без мечти…

И се питам как попаднах – и защо? – в тая зона на комфорт, в това малко блато, в което хем ми е топличко и сигурничко, хем ми е тесничко…

Защо снимките от миналото изглеждат ярки и топли, а в настоящето снимки нямам?

Очаквам отговорите да дойдат неочаквано.

котешки работи

catttt

след шеметно пътуване до Бг и обратно, минати хиляди километри за кратко време, среща с баща ми и брат ми, вечеря с приготвена от тях храна, скромно отбелязване на общия ни рожден ден, ваксинация на котка, после пътуване с нея, много смях, умора, сериозни разговори, опасни изпреварвания, дъжд и жега, пренасяне на багажа на М. в нова квартира, разопаковане, разхвърляне и подреждане, чувствам прилив на енергия. И сякаш малко ми проблясва в далечината…

sunset