детство наше

stress

 

– Како – влезе и каза брат ми – на твоето легло няма чаршафи…

Милото ми братче! Не беше разбрало играта на възрастните.

– Нищо – прошепнах му и махнах с ръка, защото баща ни миеше чиниите в кухнята и със сигурност жеше чул, а не исках да обяснявам пред него.

Издебнах момент и се качих при брат ми в стаята ни.

– Той ми е гадже… – казах предпазливо.

А брат ми сви рамене и каза: „О…“

Аз замълчах, щото не знаех какво повече да обясня.

Беше в навечерието на рождения ми/ни ден, аз играех свенлива игра на двойка с М, а малкото ми братче – не чак толкова малко с 22-те си години все пак! – не беше схванало цялото ми „нас“ и „ние“ по време на късната вечеря с него и баща ми.

Тогава сериозно се замислих. Дали не отивам твърде скоро и твърде далече, като водя М. у нас, вечеряме с баща ми и брат ми (които цял ден бяха готвили заради нас) и си играем на влюбени, като аз май не съм…

Донякъде изпитах жал към братчето ми – защото на 22 трябва вече отдавна да си изпитал от тая сладост любовната. И леко се ядосах на себе си, че не бях достатъчно убедена в чувствата си.

Сега – на прага на съвместния си живот с М. – се чувствам точно така, както оная вечер. Тогава седях на кухненската маса до 3 сутринта, много след като всички бяха легнали, и си спомнях дните, в които с брат ми просто мерехме живота с един аршин – този на детството.

Soulmates never die

„Надявах се най-сетне да си щастлива“, каза майка ми. Най-сетне? Щаслитва?

Безкрайна е майчината тъга, че не можах и този пъл да имитирам щастие по-дълго време.

Безкрайно е и желанието ми да загърбя цялата тая отчаяна история.

И всичкото разтягане на къс лаастик, което е връзката ми с този човек от самото начало.

„Иска ти се да има нещо повече зад усмивката ми, да има лична история, но дали въобще я има?“, пита ме Гури веднъж. И аз май доста дълго я търсих тази история.

DSC_2543

Днес Соулмейтът има рожден ден. Аз си купих две саксии с хризантеми, сега им се радвам, а много ми се плаче.

Сродните души уж не умират, а защо най-сетне не съм щастлива…

Цитат от „Унгарски магнат“

Откъде се е взела тази преситеност от живота на 30 години, това особнячество, това презрение към света, този объркан ход на мислите? Сега ще обясним. Това не е болест на черния дроб и далака, а на душата и в повечето случаи – на големите души, защото дребните бързо се ориентират в света. Това е проклятието на бездействието, което тегне над всички, които са надарени от съдбата с изключителни духовни сили, но те са се отклонили, не са намерили определеното за тях поприще и като наказание тези духовни сили са се превърнали в бич за тях, защото светът им се е сторил пуст и всичко в него – безполезно, незаслужаващо нито усърдие, нито обич, нито размисъл.

Мор Йокаи, „Унгарски магнат“

DSC_2511

 

сите българи

откакто се върнах – вече 2 дни и 2 нощи – навсякъде ми се причува българска реч. по улиците вървят хора, които не приличат на българи, но говорят на български. в метрото има българи, които казват думи зад гърба ми, а когато се обърна, тях ги няма. в магазините коментират цени на български. в ушите ми звучи българска мелодия, а на екрана в офиса върви българско предаване.

случва се за пръв път. досега не бях попадала в тоя капан, но ето че се случи – аз живея с родния език, макар той да е само в книгите, които чета.

DSC_2275

 

а България беше прекрасна. невъзпитани хора, приказни гледки. и много намръщени лица под чудното небе. дребнавост, облечена в познатите ми лица. досадни пиянски откровения в милата ми родина.

и много усмивки на моето лице.

Планината. Силуетът, пред който стоях до късна доба. И леглото до прозореца, което винаги ме наспива.

Откакто се върнах всичко е България. А аз съм малко момиче, яхнало колелото си и препускащо в чужда страна.