Ветрове и зими

Когато Вятър От Морето ми пише, винаги е чудновато. Той все намира подходящото време, за да ме върне виртуално на място, на което все повече имам желание да се преселя трайно. Избира си едни такива дни – мрачни и протяжни – и ми пише, праща снимка или просто напомня за себе си.

 

DSC_3698

Advertisements

а счупеното не се лепи…

 

ne znam

не спирам да се питам какво ме държи тук. при този човек. в това жилище. в тая страна.

мъча се да си спомня кога за последно изпитвах нежни чувства към него. или към някого. а към себе си?

животът ме блъска в една и съща дилема, а аз – подобно на упорита вълна – отказвам да се върна и да сменя курса си.

измъчвам се.

моля се нощем да намеря покой на сутринта.

чакам да имам просветление и се лутам в дебрите на размътения си мозък.

полудявам.

сигурно това е нормален живот – мизерна квартира, котка и мъж, който отсъства по цял ден, а после идва и припада от умора.

а можеше и по-клиширан да е – можеше да има и едно ревящо човече.

Не, мерси. Аз ще бягам от това последно клише с пълна сила.

И ще търся. Светло бъдеще, Него и себе си.