новогодишна тъга

– Я дай да видя какъв е тоя ресторант! – каза брат ми почти ентусиазирано, но аз знаех, че ако не подходя правилно,може да го отблъсна и той да изпадне в едно от Не-искам-да-правя-нищо-и-не-ме-занимавай състоянията си.

– Най-обикновена пицария. Нищо особено. Ей сега… – измърморих и отворих страницата на ресторанта.

– Що за име е „Да Марио“? – брат ми не спираше да любопитства.

– Де да знам. Някакво италианско.

Показах му снимките, коментирайки, че това нищо кой знае какво не е. Той само гледаше и кимаше, издаваше и подобие на одобрителен звук, но не коментира нищо.

Вече втори ден е тук, спи на едно от старите ни единични легла в хола, оплаква се, че му е неудобно („феноменално неудобно легло“) и цял ден го мъкнем по забележителности. Той безропотно (засега!) ходи насам-натам с нас, като държи чантата с фотоапарата си плътно до тялото („Все пак три месеца съм работил за него!“) и нищо не казва.

Усещам, че не ми се доверява, оставя ме да му казвам какво да прави и ме слуша, което не е нищо повече от страх. А страхът, знаем добре, не е довел никого до нищо красиво.

Опитвам се да се държа с него като с голям човек, но ми е много трудно да скрия тъгата си.

Брат ми ще стане на 25 през пролетта. Той чете много, може да говори обширно на почти всякакви теми, няма нито един приятел, не е имал гадже, живее с майка ми и баща ми и не работи от година и повече. Аз се опитах да му помогна да се измъкне от апатията, като му намерих работа в кол-център преди време. Той изкара на изпитателен срок 3 месеца, после го изхвърлиха като непотребна вещ, нанасяйки му травма, чиито измерения знае само той. Брат ми е чувствително момче, което внимава с всичко, с което се захване, а те му казали, че не може да се разчита на него и имал недобро отношение. Някаква си супервайзерка му наговорила тия дивотии, защото е трябвало да оправдае съкращението на кадри. И така му е бръкнала в душичката, че той още помни точно какво му е казала.

Тъгата ме е завладяла особено тия дни. Обикновено става по големите празници. Мисля си за горкия ми татко, който страда от Болест на Бехтерев и с голяма мъка ходи по забележителности, раздиран от болки в гърба, както и за свръх-ентусиазираната ми майка, която не спира да се диви колко било красиво, прекрасно, дивно и пр. А брат ми върви като сянка с нас, влачи чантата с фотоапарата и мълчи… Някъде там сред тях е и М, който разпалено обяснява какво е това и онова.

Старата година започна обещаващо и завършва с умора, изпразнени от съдържание думи и дела, тъга и краен песимизъм.

Да идва вече тая Новата, че да забравим Старата!

 

DSC_1449

Advertisements

Коледно едно

DSC_2973

 

Неусетно ме завладя духът на Коледа. Искам да правя хората около мен щастливи – подарявам подаръци, нося сладки в офиса, купувам последни сладкиши за роднините в БГ, изобщо – Коледа е!

За пръв път ми се случва да ми е празнично по това време на годината. Не че ще се облека като Снежанка, ще запея коледна песен и ще ида на църква, ама ей на – празнично ми е.

Разбира се, всичко ще отмине като бърз влак – за някакви си 3 дни и край. Но се надявам да се заредя с емоции, да попия малко доброта и да намеря повечко Смисъл във всичко…

 

DSC_2976

Любовни приказки

DSC_0588

 

Приказка 1:

Запознах се с естонката Хелина преди цели 7 години. Деляхме общежитие и студентски несгоди цели 10 месеца.А после всеки се прибра в родината си. Не може да се каже, че бяхме станали кой знае какви приятелки, но споделянето на живот в чужбина ни беше сближило и държахме връзка и след завършването.

Вчера се видяхме на чаша чай и си разказахме набързо как ни вървят нещата тия дни.

Тя ми разказа своята приказка.

Срещнала го един четвъртък на летището в Талин – той идвал за изложба, която тя организирала. Дори не трябвало да е той, а друг художник, но в последната секунда се оказал той поканен. Изложбата била в петък, В събота трябвало да пият вино в нейната къща, но се оказало, че виното е свършило и пили чай цяла нощ. В понеделник той й казал, че я обича. След по-малко от 5 месеца онлайн любов тя долетяла в родината му. Сгодили се. Вече планират децата си. Живеят в една стая, в която има два шкафа, матрак на пода, котка и разбрицан фотьойл. Никога не се карат. Красотата на творбите му – той е скулптор – ги е обгърнала, а те – щастливи, че са се открили, пърхат от щастие.

Приказка 2

„Заряза ме. Заради някой си. Поне имаше доблестта да ми го каже. Единствената, която го направи. Ебаси и скапаия живот“, пише Коста в мейл от оня ден. Само това. Но е достатъчно. Да си представя ситуацията му в момента. Да го съжаля и да искам да му помогна. Да се замисля за съдбата, оня там горе/долу, и какво толкова трябва да има човек, за да е поне мъничко щастлив…

радост неродена

DSC_9888

 

Когато G ми каза тая вечер, че ще става майка, не почувствах нищо, Нито се зарадвах, нито се натъжих, нищо. Изтърси го някак внезапно, на втория ред от разговора. След като от месеци не бяхме общували. И аз се опитах да почувствам нещо, да реагирам емоционално, да й се зарадвам или просто да се развълнувам…

Само усетих, че и тя минава в Оня лагер. На майките. На Открилите-Смисъла-В-Тоя-Живот. На Другите.

Животът все още принаглежи на другите.

А моята радост така и не се роди.

Брат Шон

Тия дни срещам хора чудновати. След жената, която вчера ме преследваше в един магазин да й давам мнение кой омекотител да си купи – „Моля те, подуши този и ми кажи харесва ли ти. А този? О, не! Има и един червен! Чакай, чакай, сега ще го донеса…“ – днес срещата с англичанин кришнар беше повече от любопитна. Тъкмо се връщах в скучния офис, посягах към вратата, когато някой ме спря с въпроса мога ли да извикам някой от шефовете си. Питах защо, а изникналото от нищото момче плахо обясни: „Ами ние сме кришнари… Събираме пари за бездомните, някакво дарение може да направи“. Аз го стрелнах: „Не е задължително да си шеф, за да направиш дарение, нали?“ Той Светна> „That’s the spirit!“

Аз все пак надникнах в офиса, но не видях мазната ни шефка.

Непознатият каза, че е монах и е от братството на кришнарите.

– Знаеш ли какво е стрес? – пита ме.

“ Ех, аз ако не знам, помислих си, но му казах, че съм наясно и той е навсякъде. Онзи се усмихна. После ме пита медитирам ли понякога, а аз хиляди пъти съжалих, че така и не стигнах до това, въпреки че от месеци се каня да се запозная с материята. Накрая вметна, че те всъщност хранят и бедни, та мога ли дарение някакво да направя.

В чантата си носех прясно получената си заплатка и веднага посегнах. Питах го колко трябва да дам, а той се усмихна, че повечето хора били дарявали толкова и толкова. Поисках да му дам обидно малко с оправданието, че и на мен ми трябват пари. (Липсата на пари са ме направили дребнава, знам.) А той с усмивка ме нави да дам повече, показвайки ми снимка на това, което правят.

За миг ми мина през главата, че този може да е мошеник, търсещ заблудени душици като мен, които да се вържат на историята с бездомните. Но нещо в сините му очи и свежо остригана глава ме накараха да бръкна и да дам сумата, която искаше. 10 евра. Не голяма, но все пак значеща нещо в скромния ми бюджет. Той ги взе, а после записа името ми. Побъбрихме си за България, за неговото преминаване на път за Турция и аз му казах, че в Англия не ни щат, щото сме евтин труд. Той се усмихна: „Аз бих те взел на работа, ако можех“…

Монах. Брат Шон. Всъщност не зная как се казва, защото не разбрах, но Шон доста би му отивало. Ще ти донеса подарък, искаш ли, каза, а колегите – станали свидетели на разговора заради отворената врата – ме гледаха втрещени. Кимнах му. После той попита може ли просто да поиска дарение и от колегите, аз го поканих да влезе, но си помислих, че тия мъртви души едва ли ще откъснат от залъка си.

Естествено, че никой. Гледаха го като прокажен, шефката ни – която иначе е на всяка манджа мерудия – се беше скрила като мишка зад един компютър и се правеше, че не чува. Почувствах такова огромно отвращение към тези хора, че ми идеше да им тегля една сочна българска и да не ги видя никога повече.

Брат Шон се поклони и си тръгна. След час дойде пак. Извини се, че не дошъл по-рано, но трябвало да изпрати жена си. Не разбрах къде. Даде ми тънко религиозно книжле, брошурка с покана за ежеседмична среща в индийски ресторант и книжка „The power of mantra meditation“, в която има разговори с Джон Ленън и Джордж Харисън.

Макар винаги да съм се държала далече от сектанските истории, и да нямам намерение да чета книгата, харесах отношението му и усилието да се върне.

Някъде там в душата си се надявам, че не ме е излъгал и наистина ще нахрани някого.

 

DSC_2935