Зимно домашно

Да смениш намръщената столица за малкото провинциално градче, намиращо се на 7 часа път с кола – ей това е събитието на седмицата.

Домашен уют, сърдити касиерки и белота по опустелите улици (които са опустели не само зиме, а и по принцип, поради масова емиграция на населението към Италия и Испания), това е то „у дома“.

Но беше красиво. И за кратко, което не ме натъжи много, само малко.

rsz_1dsc_3345

rsz_dsc_3353

rsz_dsc_3400

Фризьорки

Фризьорски салон #2:

–  Да?

– За една подстрижка…

– Съжалявам, миличка, не подстригвам дълги коси.

Излязох си и от този. В Номер 1 злобно бабе ми каза, че трябва да чакам, после ми обърна гръб и аз веднага се изпотих. От усилената печка, работещите сешоари и недружелюбните погледи. Тръгнах си след по-малко от минута и отчаяно затърсих друго…

rsz_1dsc_6726

Шляех се по пътя към квартирата, заговорих с М. по телефона и спрях, за да го чувам по-добре. Като затворих, се оказах пред фризьорско студио. Ок, помислих си, три опита за късмет.

Оттук насетне следващите 2 часа отлетяха толкова бързо, че не можех и да си мечтая за подобен фризьорски салон. Оказа се една леля на средна възраст (леле, колко идиотско звучи, ама друго не ми идва наум!) и супер дружелюбна мацка, която ми предложи кафе и ми се усмихна неподправено.

На стола срещу мен седеше снажна дама, която боботеше с дебел глас, като мъжки. Фризьорката-леля се въртеше около нея и задаваше въпроси. Стараеше се ужасно с косата и и аз си помислих, че са приятелки.

Онази стана и се обърна към мен – „От къде сте?“, явно беше усетила, че имам акцент. Отговорих, че от България, а тя превключи на брилянтен английски. Била омъжена за англичанин. Двайсет години живели заедно, загубила го наскоро.

Беше мой ред да седна при фризьорката-леля. Тя започна да ми мие косата и да ме разпитва. С какво се занимавам, харесва ли ми тук и подобни стандартни опознавателни. После седнах да реже коса, подхванахме лек разговор, в който се оказа, че аз имам силен интерес към обиколки по интересни места из страната. Лелята се притесни – „Ау, ама аз не съм ходила много, отдавна беше, не знам вече…“ и започна да мисли за места. Спираше работата си, за да пита някоя от другите (дебелогласата дама си правеше маникюр) за тази и онази забележителноост. Говорехме си като стари дружки, а и тя доста се постара да ми прочете мислите каква точно прическа искам.

В крайна сметка останах да си бъбрим и след като бях платила, а онази, която е била омъжвна за англичанин, също седеше като у дома си и приказваше. Беше мило, непринудено и напълно неочаквано.

Днес обичам тая страна. За утре ще трябва да измисля друго. Не мога всеки ден да ходя на фризьор.

Къщи

rsz_1dsc_6737

Нещо ми е криво тия дни. Следпразнично криво. Цялта ми еуфория се изпари също така внезапно, както се появи. Ходя на работата, която вече откровено мразя, прибирам се в къщата, която не харесвам и заспивам до мъжа, с когото знам, че няма да прекарам живота си. И нещо ми е криво.

Мотах се днес след работа по любимите си улици, но не ми беше същото. Гледах светещите прозорчета на жилищата, покрай които минавах. И си представях какво ли се крие зад тях. Често правя това упражнение, когато ми е безумно самотно. Обикновено ми е просто самотно, но днес е от тия дни, когато ми се ще да крещя от безсилие, да строша някоя улична лампа и да одера кожените якета на всички, които смеят да носят животинска кожа.

Гледах светещите прозорчета и си представях – топла кухня с миризма на супа, боботещ телевизор, който никой не гледа, подскачащо куче насам-натам, сновяща баба, или сгушена двойка, или някой четящ книга младеж, или пишеща девойка…

И ето – стигам до моята собствена къща. И се прибирам при очакващото ме коте. Затварям вратата към всички прекрасни къщи на тоя свят, в които никога няма дори да вляза…

цитат от Андре Мороа

rsz_dsc_1401

 

Започнах да прозирам една нова за мене истина относно отношенията между мъжете и жените. Виждах, че жените са същества слаби, винаги търсещи здрава опора за мислите и блуждаещите си желания. Може би тази тяхна нужда задължаваше мъжа да стане този непогрешим компас, тази непоклатима опора. Голямата любов не стига, за да привържеш към себе си любимото същество, ако не съумееш наред с това да обогатяваш живота му с все нови и нови неща. Какво би могла да намери Одил в мен? Пристигах всяка вечер все от същата кантора, където се бях срещал все с едни и същи хора и проучвал все едни и дъщи въпроси. Сядах в едно кресло, гледах жена си и се радвах, че е толкова красива. Как би могла тя да познае щастието през това неподвижно съзерцание? Жените естествено се привързват към мъже, чийто живот е раздвижен, които ги повличат в това движение, поставят им задача, изискват много от тях…

Андре Мороа, „Климати“

Празниците светли

И ето е пак ще се занижат дните – понеделник, вторник, сряда…

 
Оттмина и този празничен сезон. Сутринта – изпратих нашите за БГ, прегърнахме се, после те се качиха в колата със сълзи в очите и потеглиха към дома, а аз – на метрото с чантата към работа. Още усещам ръката на брат ми, която стискам и вървим през Лабиринта. После дълго разказваме на майка ми, която ни чакаше отвън. След това снимахме нощните мостове от високо и пихме ягодов шейк в Макдоналдс.
 
Ще ми липсват тия трима души. След работа с жал се прибрах в квартирата и намерих неоправеното легло, в което спа братчето ми. Обичам това момче повече от всички хора на света, а като че ли точно към него не намирам път.
 
Семейната почивка беше учудващо приятна за мен. Само един път се изнервих и ядосах. През другото време бях в покой с тях и се надявах и те да изпитват същото. Свикнах с присъствието на брат ми толкова бързо, че сега имам чувството, че винаги е живял тук. А и той се държа прекрасно – помагаше ми да пазарувам, не мрънкаше, не се скарахме нито веднъж.
 
Помрачено беше всичко от болестта на баща ми, но той правеше каквото може, за да не се натрапва. Майка ми занемяла обикаляше улиците на града, въпреки че обувките й бяха неудобни, брат ми пък за пръв път прояви инициативата да дойде някъде с нас без ние да настояваме за това. Изобщо – радвах се, че са тук и са щастливи поне в момента.
 
Трябва, разбира се, да се признае заслугата на М, който направи каквото можа, за да се чувства семейството ми добре.
 
 
И сега всичко си потича в старото русло. Ще се занижат дните…
 
 
 
rsz_dsc_3101