Един от ОНЕЗИ дни

Днес е един от Ония дни. Дето аха-аха и ще литна. Дето се засилвам към космоса и само липсата на екипировка ме връща след стратосферата.

Бърз ден на работа, с много усмивки от моя страна, и ответната реакция от страна на Ръководството.

Малко капучино и сладкиш-с-история. И за Нея, с която си го споделяхме в едно сумрачно МкКафе.

Разходка и много доброта около мен. Непозната жена, която ми каза „Наздраве!“ в един магазин. Симпатична бабка в трамвая, която се качи от поредната спирка, седна срещу един баща с две хленчещи хлапета и започна да им разказва така сладкодумно някакви приказки, че щях да си изпусна спирката.

Желанието да променя местоживеенето си, да се науча да шофирам, да сменя мъжа до себе си и съпътстващите го стресови моменти, да пътувам, да снимам…

Накрая – коте, което ме чака на вратата и чай с джинджифил за край на деня.

DSC_3891

едногодишен сън

DSC_3410

 

Днес се случи нещо. Сякаш някой ме събуди!

Спах цяла година.

Без да се затруднявам чувам похъркването му на дивана в съседната стая. След малко ще се изпоти и всичко ще се намокри.

Обаче на мен не ми се спи. Не искам да спя. Хората хубаво са си го казали, че от сън спомени няма.

Нещо не ми идват думите днес. Прекарах тежка – емоционално! – вечер и напрегнат ден на работа. И се прибрах със сълзи в очите, след като се бутах с тълпата на фестивала на рибата, след като М. седеше и ме гледаше влюбено, и ми обясняваше как не вижда нищо друго освен мен, и колко аз съм значела всичко…

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Реших, че ще почна да излизам. Ще си намеря приятели, познати, компания, или просто някой, с когото да пиянствам. Ще се върна към старата игра на „излизам да пия в петък и събота“, или когато там се падне. И дано това не е сън.

Иде ли пролетта?

Тия дни се чудя дали след несъстоялата се зима ще дойде пролет? Пролетно почистване – да. Огромно количество плодове – да. Пролетно изхвърляне на натрупани вещи – да. Пролетно настроение – ?.

 

fruit

DSC_3420

DSC_3421

fix you

– Любима група?

– „Колдплей“ са ми любимата група. Горещо препоръчвам техните песни на всички, които обичат хубавата музика. И в момента слушам „Fix you“ – тя ми топли душата. Според мен това е най-хубавата им песен, независимо в кой вариант. Музиката е любимата ми храна. Духовна, разбира се, и трябва да кажа, че добре се храня. Така де, не съм на диета!

Мразя се, когато търся името му в Гугъл и сортирам по дати. И мразя се още повече, когато намеря някое ново негово интервю. А още повече мразя да намирам себе си в интервюто.

Виктор ме заряза, както се зарязва мръсна кърпичка в градски транспорт, като прочетен вестник на пейка в парка, като поредната жена, преминала през живота му…

Но ето, аз не спирам да го търся, да го сънувам и да го намирам около себе си. Той е дух, мит и отминал сън, но аз още чувам „Fix You“, която слушахме заедно. И която аз му пуснах за пръв път. Не знаеше много за Колдплей. Но задържа за себе си техните албуми под формата на оригинални дискове, които аз старателно събирах години наред. Останаха при него, в неговата кола, в неговата държава, в неговото сърце…

А на мен сърце не ми дава да чуя „Fix You“ оттогава, макар да ми е любима и на мен…

rsz_snow

Залите на миналото

Сънувах зала. Компютърна зала. Задушна и натъпкана с компютри и народ. Като от 90-те. Като от филм от бъдещето, който ще гледат младежите и ще цъкат: „Брей, тия къде са се бутали навремето!“

Сънувах стълби, водещи някъде, виещи се между компютрите, и хора, залепнали пред мониторите. Миналото наше незабравимо!

DSC_4112

Ще ми се да имах снимки от ерата на залите. Но нямам. Тогава бях твърде заета да обикалям като куче по улиците на града и да пия евтин алкохол в градинките.

Но и не трябват снимки, защото тоя спомен – за човек, който си имаше компютър у дома, но предпочиташе да дава по левче на час в интернет зала – ще остане незаменим.

Rest in peace всички зали, залички и контингента им – защото той наистина си беше точно контингент! – с всичките им добри и лоши дни. Всички зали бяха различни, но имаха някои общи черти:

  • Миризмата

Мирис на цигари, наслоен в стените и предметите, набит в пода за вечни времена. Толкова много цигари се изпушиха в тия зали, че не мога и да опиша дори. Преливаха от пепелниците и се сипеха по пода, а по някое време някой просто ги изриваше с лопата…

Има един магазин в родния ми град, който някога беше зала. И въпреки, че помещението е боядисано, ремонтирано и натъпкано с дрехи, там все още се усеща Миризмата на Интернет-Клуб-от-средата-на-90-те.

  • Компютрите

Те все бяха едни и същи, наричани „щайги“ от работещите в клуба, но имаше и 1-2 по-добри машини, които бяха за избрани. „Седни на 2-ри“, казваше операторът с усмивка и намигване, което идеше да рече, че си много личен човек, огрян с особени привилегии на ползване в залата тоя ден.

  • Контингентът

Много е трудно да се опише какви хора ходеха в залите. Разбира се, имаше някакви случайни, дето идваха просто да си видят пощата или да изпратят писмо, но те бяха малцинство сред рояците от „вечно присъствие“, които кръжаха във всеки клуб. А именно – както казах вече – небръснати с дни типове, които допушват фасовете от пепелниците, пият кафе след кафе – или бира, ако се намира – и разбират от всичко, свързано с компютри. Те знаеха всичко за машините си, но и за софтуера в тях, хардуерните особености, игрите, които тръгват или не тръгват на дадена машина, както и в кой чат-канал има най-готини мацки. Бяха особени хора, създадени от епохата и принадлежащи само на нея. Не знам къде отидоха тия хора. И какво стана с брадите им и мозъците им, натъпкани с информация от всякакъв тип.

  • Историите

Има много истории, вплетени във всяка компютърна зала. За майката, която дошла да търси детето си, след като него цели 2 дни го няма. За онези, които дошли чак от София да се разправят по добрия стар биткаджийски начин с някого. Хиляди истории за любов, пламнала и угаснала в залата. За денонощни престои пред някоя компютърна игра. И най-вече – истории за хора, хорските неща и всичко, що не е компютър.

Радвам се, че бях там. И попих от тази субкултура, която изчезна безвъзвратно. Защото тя ми даде незабравими уроци и ме срещна с хора, които винаги ще обичам.

Няма ги вече. Изчезнаха залите, заедно с техните миризми, компютри, типове и истории. За да се претопят в безличното – К’во правиш? – Ми нищо, у нас съм, на компа…

Защото наистина трябва да си тръгна

Чувството, че трябва да бягам.

Отворен текст от бившите ми съквартиранти – местят се, защото хазяйката ще ремонтира апартамента и ще живее в него. Просторното жилище с дух, винаги миришещо на манджа ще загуби преминаващите през него души. Колко трудно беше да си тръгна. И все още не минавам по тая улица. Щото се сещам колко свободна бях. Не щастлива, но по-свободна.

rsz_dsc_3374

Среща снощи с Жу. На която й открили мъничък тумор на гърдата. Ще го махнат, не се знае добро или лошо образувание е. Тя е на 28. Каза, че само да се оправи, почва да пътува. И да прави всичко, което все планира и отлага. Което ме провокира да запиша час при доктор. Иронично е, че трябва някой да се разболее, за да се сетиш, че и ти може да се окажеш в същата ситуация.