Тази страна. И онази

Днес си мисля за тази страна. Която ми даде работа, дом и някакъв живот в границите, които много биха нарекли „нормалност“.

Ходих на зъболекар, щото ме болеше зъб. Оказа се, че моят го няма и беше някакъв друг, който аз отначало приех с недоверие. Та той изглеждаше като ученик, току избягал от училище! Аз съм свикнала да ходя при чичковци и лели, които като майки (и бащи!) да ме наставляват, дават мъдри зъболекарски съвети и като цяло да се чувствам minor. А тоя – виж го ти! – хлапак някакъв, взел да ми се прави на Чичо Доктор. Още след рентгеновата снимка обаче, ми стана много симпатичен заради смесицата от похвали колко добре говоря езикът им, и разбираемите обяснения. Извади ми един мъдрец с лекотата, с която аз бих отворила бутилка вода. А после ми даде съвети какво да избягвам да ям, докато се затвори дупчицата. Сладур! Бях толкова поласкана, че като нищо щях и бакшиш да му оставя.

После се понесох по улиците, които познавам като куче, и хлътнах в един магазин за домакински приспособления, откъдето излязох с керамична тенджера под мишница. Отдавна искам да имам такава и макар да не съм голяма готвачка, мога да приготвям много добре няколко манджи и си исках подходящ съд.

После повървях и си мислех за Онази страна. Моята. Родината. Дето не можа да ми даде ни работа – въпреки всички супер отчаяни опити – нито нещо, което да мога да нарека „нормален живот“. Исках да седна на бордюра (с тенджера на коленете) и да си помечтая пак, както много правя тия дни, че ще се върна в Бг, че ще си намеря работа, която да ме храни, че ще си общувам пак със старите приятели, че ще пътувам до любимите ми Родопи…

И защо, моля ви се, ненавиждам Тази страна тия дни? Защо мрънкам, че хората такива и онакива? Че нямам среда? Че не съм у дома?

И какво е „у дома“? Кое? Родната къща е у дома, да. Ама кое е второто „у дома“? Май че е Тази страна, а не Онази. За жалост.

DSC_4289

 

не на място и това е

днес – излизане с колегите. уж за рожден ден, ама се оказа, че рожденичката не иска да празнува предварително. и само си поседяхме. не ми се пиеше, не ми се слушаше колко е модерно райето и как всички женки се бяха барнали в райе + червено червило. не е моето т’ва. а всички толкова искаха да си говорят точно с мен. намерих оправдание в антибиотиците и си тръгнах. слава богу, че не дочаках шефката да се появи и тогава да почне лицемери висше степен. все по-малко разбирам хората. а скоро и те мен ще спрат да разбират…

DSC_3923

кафе от непозната, малко декупаж и слънце, което не иска да грее

DSC_4187

Денят се познава от сутринта, казват, а в моя случай – от кафето! Първото беше слабичко, нещо не го усетих и реших да се разходя. Краката ме отведоха до ИКЕА, където реших да вляза да си купя нещо много необходимо, както обикновено става, когато ида там. Е, не си купих нищо, освен лепяща четка за котешки косми, но реших да пия кафе.  Не че тяхното е нещо особено, ама и какво друго да правя в ден, в който всички са на работа и никой няма свободен. Наредих се с чаша за кафе и една за сок, а пред мен възрастна дама си плащаше поръчката, състояща се от кафе и бадемова торта. На касата ме питаха имам ли карта „Фамилия“, аз свих рамене по навик, когато ме питат нещо, което не ме касае, и отминах. Отидох да си сипвам сок и там беше лелята с бадемовата торта.

– Ех – усмихна ми се тя – ако знаех, че нямате карта „Фамилия“, щях да предложа моята, все едно съм си купила 2 кафета и така и вашето щеше да е безплатно!

Неочакваните малки добринки – или намеренията за такива – толкова ме объркват, че не зная какво да кажа. А аз рядко не знам какво да кажа. Усмихнах й се объркано и забързах към една маса до прозореца. Пих кафето все едно ме беше почерпила тая женица. И не можех да се начудя на себе си и защо не мога да кажа „Да, благодаря, би било хубаво!“ или някаква такава дивотия.

После – разходка из слънчевите задни провинциалоподобни улички на нашия квартал и декупаж на 2 бурканчета – със спорен успех.

Денят се позна по кафето – лек и омаен като пролетен вятър.

 

Котешка играчка-плачка

Антибиотици ще пия, щото котката ме одра преди седмица, аз не обръщах внимание, но раната се възпали. След болезнено стискане и ръчкане с игла от докторката, ми се даде рецепта за антибиотик и предписание да внимавам с котешката игра.

med

Призрак! Призрак! Призрак!!

Призрак от миналото – V. – добавил ме днес за приятел. 

Не помня дори кога покана пратих.

А той я одобрил и вписал ме.

Сега сме приятели.

Гледам – снимка на чашата за кафе, която му подарих. В радиото си я занесъл, сутрин пиел кафе от нея.

Дали се сеща кой му я подари? И кога? А дали жена му пие от „женската“ версия, която бях купила за мен и остана при него?

Сънища за миналото, призраци от настоящето – сякаш никога няма да изляза от тоя кръг.

DSC_4003

за принцесите и работата

Когато М. ми каза: „1000 евро“, помислих, че това е сериозна оферта. После ми каза и каква точно е работата. А аз не можех да се отърва от усещането, че потъвам. Работа в офис. Опаковане на пратки. Сама. Пращане по куриер. Разговори с клиенти по телефона. Проследяване на поръчките. И първите 6 месеца няма да имаш никаква работа, добави той. Но утре сутринта трябва да кажа на човека.

А аз изтръпвах и ми се размиваше пред очите. Сама. Ще опаковам кашони и ще отговарям на клиенти, които си търсят поръчката. Сама. От 9 до 5 пет дни в седмицата. Сам-сама в целия офис. Ще откача.

А после се мъчих да спя. След като отказах „страхотното“ предложение. Парите не са всичко, казах му. По дяволите, не са всичко! И къде е предизвикателството в тая работа, питах го, а той само се усмихна снизходително.

Първата половин година нямало да има работа и съм щяла да се почесвам по цял ден. Откачих. Не можех да повярвам, че чак толкова не ме познава. Че смята, че бих била щастлива да получавам пари за правене на нищо. Че иска да ме купи с 1000-та евра. Че той отдавна се е продал и отдавна не прави това, което харесва, заради парите.

„Съжалявам, че не мога веднага да те направя принцеса“, каза той и за мен всичко свърши. Загубих звук и картина, И просто си тръгнахме.

DSC_2985

 

И аз закрачих в зори към офиса на сегашната си два пъти по-зле платена работа. И днес колежките ме дразнеха по-малко с кокошите си разговори.

мартенско

Пак идва сезонът на мартеничките. И аз пак нямам конци. Впускам се да търся, вали дъжд, мокра съм до кости почти, но намирам магазин за конци. И си избирам бели и червени. И ги купувам. А после установявам, че не стават много. Трудно се правят мартеници с конци за гоблени. Но важна е идеята. Аз пак нямам на кого толкова да подарявам, но ги правя усилено с часове. И все пак ми е мартенско.

 

DSC_3894

DSC_3899