Всичко

20140425_204951

 

Имаше eдна песен на Future Sound of London – Everyone In This World Is Doing Something Without Me. А аз тази вечер се чувствам точно така.

Мисли се гонят из главата ми, а аз крача към квартирата. И гледам всички, които правят неща без мен.

Минавам покрай някакви младежи в спортни екипи, които са се маскирали като жени и се веселят на улицата. Срещам някакъв човек, който иска да го упътя към „Арена“. Едни сърби търсят „кисела вода“ в магазина. После някой си е изхвърлил коледната елха на тротоара. Коли фучат във всички посоки, а хора пресичат забързано към нещо, което ги чака. И си мисля, че и мен тая вечер ме чака нещо. Бутилка червено. И котката. Бързам да се прибера, защото М. ще си дойде, и няма да мога да пиша в блога. Той ще се просне на дивана в хола, ще почне да ми се глези като малко дете, ще заспи както му говоря и изобщо – ще бъде още една от „прекрасните“ вечери заедно.

И наистина имам всичко. Работа, квартира, заплата, котка, компютър, някой, който ме обича, храна всеки ден, красив град, в който бих могла да се разхождам, доволно много познати, на които бих могла да се обадя… И неблагодарно отхвърлям всичко това. И мечтая за сродната душа. За онзи, който ще ме накара да не спя цяла нощ от вълнение. От разговорите, които ще водим и пр. Май много взех да си фантазирам.

И си отворих бутилката вино. Седя сама и си пия. Тихо и тъмно. Котката стои на леглото до мен и не мърда. Някой ден просто ще зарежа всичко това и ще почна отначало. Така си мисля.

 

…и ме хванаха!

Е, най-сетне се случи! След години на гратисчийство из градските автобуси и трамваи на тоя град, най-накрая ме заловиха!

Бях тръгнала да се прибирам пеша, но заваля и аз се метнах на случаен автобус, който да ме откара само една спирка по-напред. После щях да си продължа пеша.

С качването видях една леля със значка контрольорска, обаче аз и друг път съм ги заобикаляла. Тя ме пресрещна и каза: „Билетче?“, а аз й се ухилих, че тъкмо отивам да си купя от шофьора. Тя ме изгледа подозрително и каза: „Отивай!“. Да, ама аз нямах пукната стотинка в себе си. Нямах идея с какво щях да го купя тоя билет, ама смело продължих напред. И точно докато уж се бърках за пари до шофьора (а всъщност се молех да светне зелено, за да дойде следващата спирка по-скоро), до мен застана някакъв тип. И той със значка, че е контрольор. Поиска ми билетче. Аз отново пробутах лъжата, че ще го купувам от шофьора, ама тъй като сме посред натоварено кръстовище, го чакам да го премине и тогава. Бях превключила на английски, но и това не помогна. Контролата ме изгледа накриво и пак поиска билетче. Е, нямам, ще го купувам, рекох пак. Айде, слизай с мен, каза онзи и се озовахме на спирката. Добре че нямаше полицаи с него, щото нали така си вървят тука – една контрола с двама полицаи. Почнаха се едни обяснения на един доста лош английски (той) и една доста незнаеща какво да прави дългогодишна гратисчийка (аз). В крайна сметка аз обясних, че имам пари само в картата, а наоколо банкомат не виждам. Нямах никакво съмнение, че ще си платя глобичката, щото не съм скандалджийка, а и на него това му е работата. Той ме пита коя банка ми трябва, и после ме заведе до нея, за да изтегля пари. Беше добродушко на около 25-30, леко дебеличък и дори притеснен, че трябва да се извършва тая процедура. Аз безропотно му дадох глобата, той се усмихна и ми написа фиш..После ми се извини. (???!!)

В крайна сметка се прибрах вкъщи с чувството, че съм извършила добро дело. Което е необяснимо и дори леко абсурно, ама всеки ден ли контрольор ми се извинява, че ме глобява?:)

 

20140414_171346

 

Семеен секс

20140412_180334

 

Човек понякога се пита – обикновено много след събитието – как точно е взел дадено решение, кое го е провокирало, каква е била причината, и най-сетне – защо?

Аз се питам каква беше всъщност причината да зарежа Момчето-с-което-бяхме-гаджета-в-гимназията-цели-три-години. И защо, бога ми, го направих, след като цели три години на нас ни беше все така вълнуващо да правим какво ли не заедно, включително и секс, какъвто никога след това не съм правила. И после в годините много пъти го повтаряхме, скришом, макар и двамата да бяхме сами, но не се обвързахме отново, само знаехме колко яко ще ни е.

И ето ме сега – години след като му заявих, че не искам повече да сме заедно – се сещам за него, и мисля за него, колко беше невероятно да спим заедно.Защото вече си имам М, с когото сексът е под всякаква критика – правим го рядко (защото аз нямам желание), доста предвидимо е всичко, някак заучено и клиширано, макар да не сме правили чак толкова много секс откакто сме заедно. След като той свърши (аз вече просто не мога да го направя), си говорим все едно нищо не е било, можем да обсъждаме всякакви битовизми без никакъв проблем.

Та си мисля, че това нашето си е чиста проба семеен секс. Поне така си го представям, след като си бил с някого 15 години примерно. Знам ли. Може би никога няма да разбера дали след 15 години ще е същото, защото просто ще си тръгна от него, но друга ми е мисълта.

Защо – глупаво момиче аз! – не можах да остана при Момчето, а хукнах да гоня химери, които в крайна сметка ме доведоха до една доста клиширана ситуация – аз съм с човек, с когото дори не искам да се чукам. Тъпо парче ще се окажа накрая май.

 

„Ти си момче в женско тяло“

20140412_174800

 

„Ти си момче в женско тяло.“ Така ми каза М. със спокоен тон, все едно ми съобщаваше прогнозата за времето. После се скарахме, защото помолих да ми обясни. Той не можа. Но аз знаех какво точно има предвид с тия думи.

И не, няма да почна да нося полички и грим, за да доказвам, че съм жена. Защото се смятам за нещо повече от това. Защото не вярвам, че да си жена значи да изглеждаш като кифла. .

И се питам, защо не ми каза тия горните думи, когато вчера се прибра и аз бях сготвила ориз с домати?! Или когато простирах изпраните му дрехи? А защо не и когато чистех с кофа и парцал, докато той гледаше пореден тъп американски сериал? О, не, тогава си бях жена отвсякъде. Ама сега, когато сложих раница на гръб и хукнах да се разхождам, вече съм момче в женско тяло.

А навън е пролет…

 

„Лошо ли ти е?“

– Лошо ли ти е? – пита жената с кучето.

– Не ми е. – измрънках й.

– Добре ли си?

– Благодаря, да.

– Трябва ли ти нещо? – пита тя.

– Не. Всичко е наред.

– Сигурна ли си?

– Да.

– Добре.

Жената с кучето продължи, а аз си седях и се чудех какво се случва с мен.

Озовах се на стълбите на една агенция за недвижими имоти в близост до квартирата. И аз не знам как стигнах до там, но седях на ледените стъпала и си плачех. И се питах, какво ли правят мама и тате точно сега, и какво ме доведе тука, в тая чужда страна, с тия чужди хора, без един приятел, на когото да поплача, без никаква надежда някога изобщо да имам такъв тук, и си мислех, че всичко сигурно има причина, но кога ще я разбера никой не може да каже.

И тогава се появи жената с кучето и ме пита дали ми е лошо. А как да й кажа, че лошо ми е, и не зная какво да правя.

Озовах се на стълбите на агенцията за недвижими имоти, след като човекът, с когото живея (и който много иска да имаме връзка, а ние нямаме нищо…) дойде да ме вземе от работа, шофира нервно и сиктиросваше всички останали шофьори. Обичайното. Не с псувни, а по-зле – с поведението си на ударено момченце, което иска да върне шамара. И когато паркира пред квартирата, аз просто казах, че ще се разходя. Не помня друго. Само знам, че се озовах на тия стълби, а пред мен – дърво и луна…

Озовах се на стълбите на агенцията за недвижими имоти, защото не знаех къде да отида, нямах дом и никой, на когото да се обадя. Но поне срещнах жената с кучето. И разбрах, че някой непознат човек, в тая чужда държава, с тия чужди хора, има желание да направи нещо за мен. Само дето аз самата не знаех какво точно ми трябва…

 

20140410_202826

 

 

 

Реакции

20140409_183956

Хич не се харесвам каква ставам, когато спра да симпатизирам на някого. Днешната ми разходка с Леля А. и сестра й беше точно това.

След като вчера най-сетне ги открих, след двудневно издирване, бях много ентусиазирана да ги водя на разходка със забележителности днес. Станах в 5, за да проуча къде се стига с какво точно, за да стане бързо, ако някой каже, че иска да се ходи с транспорт, проверих цени на билети и разписания, а на отиване към хотела им, купих едни марципанени бонбони, за да им демонстрирам какво всъщност е това чудо марципан. И изобщо – бях се заредила с добра енергия, още повече, че се оказа, че ще разхождам само леля А. и по-младата й сестра, а другите от групата ще останат да си спят.

След 2-часово трамбоване насам-натам, брулени от леден вятър, наснимали се на забележителности и обсъдили достойнствата на града, се оказахме в Халите. Там беше преломната точка, когато едно незначително събитие ме накара да спра да харесвам сестрите. Мотаехме се безцелно, те коментираха стоки и цени, и изведнъж попаднахме на една сергия, на която продаваше българин. Чичото се усмихна и каза на чист български: „Заповядайте, момичета!“. Аз го поздравих на роден език, питах го дали е помотомък на някой от българските градинари, прославили ни в тази държава, и той ми обясни. През това време не бях забелязала как сестрите се бяха отдръпнали встрани, сякаш разговарях с чумав. Моето лафче с чичиото продавач не беше кой знае какво, аз просто го поздравявах, като нито той, нито аз целяхме непременно да се извърши покупко-продажба. Ей така – човек с човека се среща и разменя поздрав на базата на еднаква национална принадлежност. Но защо сестрите седяха отстрани и гледаха с погнуса? Не разбрах. Докато се чудех точно това, телефонът на продавача звънна, той се извини и се обърна, за да разговаря, а аз поех нататък из пазара заедно с вече не толкова симпатичните ми гостенки. Не зная какво провокира реакцията им да не кажат дори „Добър ден!“, да не се усмихнат, да не полюбезничат с две думи, или да кажат някое клише. Беше сякаш е обичайно да срещнеш българин на пазара в тоя град. Или може би всичко това беше породено от скромната, ненатруфена сергия на чичото? Или от още по-скромните му дрехи и усмивка? Никога няма да разбера защо тези две доскоро симпатични на мен лели станаха толкова ледени и отчуждени за една секунда.

Последва шеметен тур по магазините за сувенири вън от Халите, и моята лъжа, че ми е много студено и искам да се прибера да се стопля. Не можех да издържам повече на преклонението пред чуждоземските красоти, и забравянето кои сме всъщност. Защото това сме ние – земеделци, скромни, отрудени, почернели от слънцето, цял живот бачкали като волове, традиционалисти. Но май много искаме да сме лъскави, шарени, модно натруфени и с фалшиви усмивки.

 

 

Зеленото в мен

Настана пролет и ей ме на – хванах се да готвя ориз със зелении, макар все още да са кът последните.

И небето е красиво, прашните градски дръвчета се събуждат, искам да хвана гората. Буквално.

1

Тия дни постя. Никакво мляко, сирене, а още по-малко – месища. И за кой ли път си казвам, че трябва да изхвърля споменатите от менюто си завинаги. Без мляко, обаче, трудно ще ми бъде.

 

2

 

3