Еднакво

Занизаха се дни едни такива. Еднакви. Етнографско село, скандал, виетнамски ресторант, кафе на брега на реката + манджа пак там, караница, снимки, ново цъфнало мушкато на терасата, книгата „18% сиво“, много мънички разправии и спане на дивана в хола, неуспешен опит за секс (не ме възбужда този човек и това е), галещата се котка…

20140629_105045

Не знам колко още ще издържа в тоя балон. Сякаш животът минава покрай мен, а аз го гледам през стъкло. И зная, че само крачка трябва, за да счупя преградата, но кога ли ще я направя…

 

 

Advertisements

Е защо не вкъщи?!

Не знам що, обаче като кажа на някой, че искам да се прибера да живея в България, и всички реагират остро.

„Пфффф, ти луда ли си?!“

„Само в краен случай!“

„Недей, ще съжаляваш.“

И подобни.

Решението ще си е само мое, разбира се, но ми става криво, когато хората – особено живеещите в родината! – реагират по този начин.

Нямам никакво обяснение защо всички се надпреварват да плюят в канчето, от което те самите ядат.

Както и какво толкова им е по-специалното на чужбинските хора. Навсякъде има мърша, хората се борят с еднакви житейски драми където и да идеш. Е, на някои им е по-красиво и по-топло, но пък мястото не може да те спаси от битовизмите. И к’во ако живея в прекрасна столица в централна Европа, като съм смачкана от всичко?!

photocat

 

И в БГ ще съм смачкана, но чувството, че си на 3 часа път от някое убежище (родната къща, село…) е незаменимо. Така си мисля и ми се ще да е истина. Дали имам сили да го направя, обаче, в тема на съвсем друг филм…

 

Cyprus is heaven

Отдавна съм се научила да нямам очаквания, когато тръгвам някъде. Просто тръгвам, без да се надявам на нищо, със знанието, че всичко – ама наистина всичко! – би могло да се случи. Така и тоя път.

Нарамих раницата, качих се в самолета и след 3 часа бях на Острова на любовта. Късен полет не е добра идея, вече знам, но нямаше как – трябваше да се прекачвам на някакви автобуси, да търся един стар град, където Гури щеше да ме чака, и това да се случи в часа, в който местното население отдавна е замезило и запило. Бе направо си се е напило доста здраво!

В един от автобусите ме упъти млад унгарец, с когото подхванахме небрежен разговор. По някое време го питах какво дири в Кипър, той ме погледна изненадано и каза есенцията на цялата ми мини ваканция там – Cyprus is heaven!

1

После се занизаха разходки, бири, разговори без край, снимки, кратки пътешествия до наблизо, рожденият ден на Гури, обиколка с колелета, скалата на Афродита, нов хотел на мястото на нашия, изгорелите ми рамене (без да съм ходила на плаж), главата ми в африкански плитки, сплетени от една етиопка на пристанището в Пафос, ужасно вкусни домати, маслини и местно сирене, най-готината жена шофьор на автобус, която съм виждала, диви морски брегове, кафе в прекрасното „Неро“, запустялата къща, в която живеехме преди 3 години, едни баби, които плетяха кошници насред мола в Пафос, английски битак с китайски евтинии, един нахален чичо, който искаше да ме откара до града и настояваше да се кача при него, котки под сенките, много слънце, красота, красота…

1`

2

4

5

6

7

8

9

11

12

13

14

15

16

17

18

Минах през снимките, докато подбирах за тази публикация, и се ядосвах на някои неща, които не съм снимала. И на други, които съм снимала, но не са хубави кадрите. Но истината е, че Кипър не може да се заснеме, той само може да се живее…

„Вкъщи и стените помагат“

Не знам какво се случи.

Изведнъж всичко загуби форма и смисъл. Все едно някой ме ритна и паднах под стола.

Два дена се лутам по улиците, карам се с М. и не спя. Кошмарът се нарича „Вземи решение“.

А сега единственото, което мога да взема, е раницата, щото утре летя за Острова на Л. И там една седмица ще бъде малко безвремие, примесено с алкохол… И после ще трябва да действам.

Не зная какво да правя, споделих това с една приятелка, а тя каза: „Вкъщи и стените помагат“. Да се върна в БГ и да опитам там да строя всичко наново. Или да остана тук и да се мъча същото. Това уравнение няма решение, вечно ще ме гризат съмненията.

 

DSC_4552

 

Първите 3 дни

Първите 3 дни като безработна минават безметежно – шляя се по улиците, намазана с крем против изгаряне заради жаркото слънце, купувам плодове и все едно никога не съм работила. О, щастливи дни!

Вчера отидох да си взема заплатата. Имах намерение да си направя едно кафе и да си лафя с навалицата, която ще намеря там. Уви, не стана така. Посрещна ме враждебност, която не съм очаквала изобщо. Все едно сама бях хвърлила молбата за напускане! Едната ми бивша колежка седеше на компютъра на шефката, не отвърна на поздрава ми и изглеждаше доста ангажирана. Подписах нужните документи и си взех заплатата за май. После отидох до кухнята, щото се сетих, че там имам разни мои вещи. Намерих другата си колежка да разговаря разпалено с момчето от Маркетинга. Като влязох, те млъкнаха виновно…

Не схващах какво става, но имах смътното усещане, че това „затваряне“ на сайта е затваряне само за мен и колегите руснаци, които вече бяха се разписали за довиждане.

Докривя ми, щото си вложих цялото време и сърце в сайта, правих каквото се искаше от мен и изобщо – бях добър работник.

Побързах да си тръгна, просто изчезнах, щото вече е все едно.

Отидох в офиса на М, щото не знаех къде да се дяна. Там пих кафе и всичко си пасна. Бях щастлива, че съм се махнала. Хора, които се държат по тоя малоумен начин не заслужават нищо повече от „Чао!“ и крива усмивка.

И после се мотах по улиците, снимах си къщички в любимия ми квартал и си купих пресни ягоди. Животът продължава и без тоя сайт за новини с и без това доста кофти дизайн…

 

20140529_123423

20140530_184438

20140604_143807

20140604_183338

 

На този ден

Сутринта си лакирах ноктите, облякох си рокля, изплетох си плитка, и реших, че нищо няма да ми развали настроението.

Празнувах 4 години от онова изпитание с кола, което ме вкара във „втория ми живот“.

Бях на работа по обяд и поканих М. на скромен обяд в близкото хумус място.

После поех към работата. Занесох кутия с бонбони и се захванах да търся новини.

По средата на деня дойде шефката. Привика ме в кухнята и с мрънкане ми обяви, че фирмата затваря. Не знаела кога точно. Ама почти било сигурно. Съжалявала. Искала всички да си намерим работа и щяла да помогне с каквото може. И т.н. Казах й, че всичко си има начало и край. Че пари се харчат и пари се изкарват. Че всяка затворена врата ти открехва поне 2 нови. Че всичко е наред. Че се радвам, че работих с тия хора и наистина бяхме страхотен екип. Че всичко ще бъде добре…

Върнах се да работя. Останалата част от смяната мина като сън – не знам какво публикувах, какво рязах и монтирах, нито дали изобщо мислех за нещо..

Преди да си тръгне шефката – която наричам „Ръководството“ на галено – мина през бюрото ми и ме целуна по косата. Благодари ми за подкрепата и си замина.

Мислите ми летяха в разнообразни посоки. Не знаех дали се радвам, че ще си тръгна от преструвките и миризливите обедни менюта на колежките ми, или да ми е тъжно, че още едно нещо в живота ми свърши…

И още не знам. Знам само, че на този ден преди 4 години ми се случи нещо, което не бива да забравям. За да ми напомня, че винаги може да е много, много по-зле…

20140603_172522

 

20140603_173049

 

20140603_183624