За restart си говорим май

Малко на село тия дни. А там – дъжд, безвремие и краставици с кал, които с брат ми ръфаме по пътя от бостана към дома. Малко разходки из района. Красота.

После е София. Езерото Ариана. Бири. Цигари. Един близък приятел и други хора. Смях. Квартира в Гео Милев. Препечени на скаричка филии със салам и кашкавал. Бира и тераса на таванската му с гледка към града. Яко.

Неуспешен опит да се прибера във Втората Родина. Оставане у нас с баща ми. Пак няма място за мен от стоката, която М. е натоварил вчера. Е, ще си обикалям улиците на родното градче с очуканото колело и ще си кибича сама на брега на реката. 

Скандалите с него са ежедневие. Не ми се разправя.

А V. ми пише тия дни за рестартиране. За дефрагментация на тоя диск и зареждане на нов. Праща песни на Остава и май ми липсва. Цели 3 години откакто го видях последно, обаче все едно вчера беше. Нямам отговор какво и дали.

Най-сънливото ми лято е това. Не намирам смисъл да бързам, давам го по студентски скромно и по детски безгрижно.

Никой не ми пише, нито се обажда, но страшното (а дали е страшно?) е друго. Че не ми липсва никой.

Не знам какво ми се прави, какво искам да работя или къде да живея.

Историята е жалка, знам. И спирам.

DSC_5254 DSC_5267 DSC_5379 DSC_5397

Обикалям в кръг

20140805_113253

Не зная къде да се дяна.

Обикалям улиците, чета втората част от трилогията на Владимир Зарев, осмислям с нищо дните и мечтая пак да почна да мечтая. Сякаш се въртя в спирала, ама все пропускам да мина на другото ниво.

А времето тече само в една посока.

Няма да почна работа, защото избрах себе си пред една фалшива персона, приятелка на М. Не направих всичко възможно да се върна, сега ще си седя безработна до нов шанс. Човек не трябва да прави компромиси със себе си, да тръгва, когато иска да остане и да остава, когато иска да си тръгне. Ама късно е, либе, за китка…

 

онези в лодката

 

20140801_104421

Бях на интервю. За работа. В офис. И после поехме към БГ с М. и една негова стара приятелка българка. И карахме из цяла дъждовна Румъния, която беше прекрасна. Накрая спряхме на Железни Врата. Ръмеше, ние слязохме да раздвижим крайници. И тогава ги видях. Двама в лодка насред Дунава.

Отгоре фучат камиони, коли се изпреварват с бясна скорост, бучи и трещи лудостта на съвременните пътища, а ония долу в лодката си стоят с потопени във водата въдици. Гледах ги, докато ми отмаляха очите. Зад мен летеше трафик и суета. А онези долу бяха като от друга планета. Като на друга Земя.

До България ме преследваше тая гледка. Не ги снимах, защото фотоапарат нямам в момента (на ремонт е), но картинката не може да бъде изличена така или иначе.

Защо ми е да работя между четири стени бетон, като навън е толкова по-интересно. И истинско. Трябва да измисля какво да правя.