Пътуване ми дай!

ffffffff

Ентусиазирана съм много за утрешното приключение. Първа спирка е Загреб, а после продължаваме през Италия и Франция към Мадрид. Колкото и да се противях на идеята на М. да отида с него, и да скачах, че не искам той да е причината да видя някакви места, в крайна сметка се развълнувах страшно много. Онова познатото чувство – че тръгвам, че ще гледам нови гледки, ще пия енергия от различни места и ще си създавам спомени – ме кара да не искам да заспя тази нощ.

И за пореден път се убедих, че мога да си събера багажа за отрицателно време.

Истинска любов

Миналата неделя – среща с Коста и неговата Ели. Прекрасни, както винаги. Излъчваха спокойствие и мир, какъвто отдавна не съм изпитвала аз. И ми вдъхнаха надеждата, че любов има, може да се намери и вероятно е отредена за всеки от нас. Пиене на бира и свиване на цигарки на терасата на таванската им. София беше някъде под нас и далече. Идилия.

По-малко от 20 часа след това, обаче, бях в колата с М. Карахме се. Накрая стигнахме у нас и бяхме толкова измъчени (на мен ми личеше ужасно), че нашите веднага ме подхванаха. Заразпитваха ме защо изглеждам така, а после, когато аз най-сетне се осмелих да им кажа, че М. не е това, което всички си мислят за него, те ме притиснаха. Заобясняваха ми, че компромиси винаги са нужни, че техните отношения нямаше да издържат до сега, ако всеки един от двамата не беше правил компромиси и т.н. За пръв път се чувствах неразбрана по тоя начин в родната си къща. Все си мислех, че нашите ще ме подкрепят в решението да напусна М. и да се върна у нас. Ама не. Те някак ми дадоха да разбера, че трябва да се държа за тази връзка, щото… не знам и аз защо. За пръв път поисках да избягам от всички и да не се връщам никога никъде. Беше странно чувство, а после М. се върна от разходката си до магазина (услужливо ходи да купи кисело мляко, докато нашите ме разпитват) и обяви, че ще ходим до Испания.

По дяволите! От седмица му разправям, че не искам да ходя никъде с него, щото отношенията ни са толкова закучени, че не може повече. И сто пъти му повторих, че няма да ходя с него. Така бях решила. Ама той изстреля тоя план и той се стовари върху кухненската маса с ужасна сила. Нашите бяха във възторг. Как сме щели да се разхождаме, ау колко хубаво, ах чудесно, бла бла.

Върнахме се тук след цяла нощ път и спане на един паркинг с каравани, и цяла седмица вече аз не зная къде да се дяна. Не правя планове за пътуването, защото в крайна сметка всичко ще се определя от моментните ми настроения. А те се сменят тия дни с честотата на светофарни мигвания – ту ми е добре, ту ми се ще да се затрия вдън земя…

Чета „На изток от Запада“ и ме изненадват и така ми харесват тия истории с лоши краища все едно аз самата нямам куп такива…

20141014_023834

Избор

Съвпадение беше да съм в България точно за изборите. Не го направих нарочно, но така се случи. Преди малко отидохме с майка ми да гласуваме. Чакахме на опашка, защото нашата улица явно е активна. После влезе майка ми, а след нея и аз се вредих. Гласувах за Зелените. Щото обещават да спрат застрояването на Черноморието и искат да го обявят за природен парк. Вероятно няма да влязат, но мен слабо ме вълнува.

После с майка ми тръгнахме бавно към дома, спряхме в кварталното магазинче да си купим ядки. То – както и много други – е силно пострадало от кризата и от близконамиращото се Кауфланд. Слабо осветено, с неработещи витрини, без радио и с вяла продавачка. Майка ми ме караше да избирам ядки от бедничката витринка с пресни ядки (уж), а аз само гледах обстановката и си мислех, че съм се разглезила безумно в западноевропейската си столица, дето пребивавам тия дни. Влязоха още някакви хора – всичките скромничко облечени, измъчени, родни… А на мен ми беше тежко на душата и за пореден път се чувствах като предател, избягал от селото да дири кой знае какво в големия град. (И да не го намери, ама това е друга тема…)

На двора вкъщи намерих сюрия котета, комшията миеше бурето да слага вино, а отсреща куче лаеше по истински и въображаеми демони. Точно това правя и аз напоследък.

20141005_150411

20-ти ден на траур

Обикновено пиша за себе си в блога, рядко засягам новините от деня, но сега съм толкова потресена от трагедията в Горни Лом, че не мога да се направя, че нищо не се е случило. Чета новините и ми се плаче. Защото си представям човеците, загинали във взрива. Защото знам колко са бедни и отчаяни хората в тази област, която е и моята родна. Не ми стигат думите да опиша колко ми е тъжно и безнадежно. Щото там наистина е така – мрак и тъга… Очаква се пореден ден на траур в родината. И така те ще станат 20 за последните 25 години.