Какво запомних

Ако трябва да изразя с една снимка какво ще запомня от 2014, това ще е тази:

DSC_6671

Църква в испанско село по пътя от Мадрид за Барселона. Не знам защо, но тази изоставена църква много ме натъжи. Това е снимката на 2014, която отразява емоциите, които в момента се гонят в душата ми. Щеше ми се снимката да е на някаква зеленина. Планина. Или на вода. Или маса с храна. Но точно горната символизира 2014 за мен.

Седя у нас, майка ми и баща ми гледат новогодишна телевизия, брат ми – типично в негов стил – седи на компютъра си и гледа „Зоната на здрача“. Аз броя колко остава от трите часа до 00 часа, докато гръмнем шампанско и си легнем.

2014 беше сложна, нека Новата е по-обикновена!

Advertisements

30.12. Връщане

Предновогодишно връщане. Назад към 2010. Съдбовна година по много причини. Пренесох се в мислите си там. По това време на годината. През декември. Запознанството с В. И животът с него. Апартамент с два успоредни коридора. Леден хол, в който ние пиехме вино по цяла нощ. Беше ужасно студено. Понеже се пушеше нон-стоп и вратата на балкона зееше отворена постоянно. Пица с 4 сирена. И шоколад. Това беше прехраната ни. Имахме си друго. Незабравимо. Никога май няма да го забравя. Освен ако не не намеря друго подобно или по-силно.

132963_10150109329050466_1274912_o

кухненско-холната масичка в обичаен за тогава вид – неговите очила и цигари, ще го обичам вечно

Днес се върнах към това и цял ден ме държи. Знам, знам, че не е добре да се гледа в миналото. Ама то пък толкова сладко беше!

Когато Юкка…

Мислех си днес дали и с мен няма да стане, както стана с Юкка. Отишъл на гости на приятеля си Гилерми в Бразилия. И двамата познавах от Института. С Гилерми общувах повече. Винаги усмихнат, винаги и само в черно ходеше. Татуировки и пиърсинг. В черно. Юкка познавах просто от общата кухня на втория етаж на общежитието. Не знам да сме говорили някога. Може би само поздрав, две-три думи… Но те! Те бяха приятели. Седяха мълчаливо с чаши вино, далечни като културите си, близки като общото им живеене в тази чужда държава. Финландец и бразилец. Виждахме ги заедно, спокойно си говореха, обсъждаха книги, думи, изрази, преводи, вино… А после всеки си замина от където е. И ние. И аз. Дори не знам кой и кога ми каза за Юкка. Отишъл на гости на Гилерми в Сао Пауло. Били там. (Представям си ги пак така – мълчаливи и замислени, седнали заедно и мълчащи заедно, от време на време някой казва нещо духовито, другият се смее, после пак мълчат.) Обикаляли, ходили. Пили. Яли. Яли риба. Юкка се отровил. Оказал се алергичен към някаква там местна риба. Починал за минути. Гилерми пратил тялото. И все си носел черното… А после мина време, преди някой да пусне на октопода на Социалната Мрежа вестта. Не знам и аз кой ми каза. Не Гилерми. Отворих юкковата страница. Снимки от септември 2008. От Бразилия. Ведри кадри, запечатали едно цветно пътуване. И Гилерми с поничка. В черно облечен. Свежи палми. Снимка в парка. Юкка край барбекю. Гилерми отваря бутилка. Плакат на Че на улицата. И щанд с риба…

DSC_6658

Природните хора

Книгата, която превеждам в момента все пак ме накара да се докосна пак до Онзи свят, който толкова обичам, но към който аз не принадлежа – на „природните“ хора, на биолози, орнитолози и пр. Питах в Социалната мрежа за популярните наименования на два вида прилепи. И веднага се включиха разни природни хора да предлагат разни специалисти по прилепи. И на мен ми стана едно такова топло, че тия хора са все така отзивчиви и готови да помагат. Още не съм намерила отговор на въпросите си, но съм в процес 🙂

DSC_5925

Природните хора – тия, дето моловете не са им любимото място, а Интернет не ползват всеки ден – са ми много мили, и съвсем не толкова далечни, въпреки че живея насред двумилионен град. Цялата им общност, секта почти, ми е на сърцето. Всички, които съм срещала от породата, са истински човеци. Може да съм попаднала на по-добрата половина от съсловието. Обаче факт – от птици, костенурки, прилепи до един пич, на който превеждах за листни въшки – все са готини. Мечтая си как един ден ще се обградя предимно с такива човеци… И май ще трябва да побързам, за да не се затвори сектата съвсем за мен…

Коледа уж

Коледа била време за равносметки. Така разправят всички. Аз упорито ги избягвам. Винаги, не само по Коледа. Да си дам сметка, че от миналата Коледа насам животът ми не се е подобрил (дори съм се вкарала в още по-оплетени сценарии!) няма да ми донесе нищо. Голяма работа, че тегля чертата и сметката не излиза.

Вкарала съм се в такъв жесток коловоз, че всичко мога да върша със затворени очи. Откакто инсталирах крачкомер на телефона, не спирам да меря всичко в крачки. Вече се превърна почти в мания. Но не ми помага да се отклоня от нещата, които ме тревожат. По списък:

– книгата, която превеждам. Оказа се толкова трудна, че само се обезсърчавам, вместо да се надъхвам. За последен път превеждам медицинска литература.

– предстоящите „семейни“ празници, един от които ще трябва да прекарам с М. и майка му в София. Трудно прикривам колко ми е неприятна тази жена, вече дори не мога да я търпя и за 15 минути…

– самият М., който не спира да се държи все едно сме женени от 15 години. Утре ще станат 2, откакто се познаваме. И откакто сме „заедно“, каквото и да се крие зад тази дума. Не мога да разплета неговата паяжина около моето тяло. Ненавиждам го, че го оставих да ме придърпа в бърлогата си, а после да ме глозга, както старите вълци правят с младите яренца. (Аз може да не съм много младо яре, ама 14 години разлика в годините е налице, и не спира да ме тормози.) Искам да се влюбя, да треперя, когато някой ме докосва, да мечтая за някого, да ме побиват тръпки, когато го видя… Това никога не се е случвало с М. и мисля, че няма и да стане (въпреки неговото настояване, как връзката ни върви в обратен ред и първо сме щели да се изядем живи от скандали, а после всичко щяло да стане добре – ту го вярвам, ту ми е абсурдно.)

– цялата работа с нямането на работа. Липсва ми да ставам сутрин и да ходя да се трудя, а накрая да получавам заплата (някаква…), която да си разпределям за това и онова. Страхувам се да се върна да работя в офис, но май друго не ми остава и пак ще търся това.

– идеята, че нямам място в тая държава, все по-натрапчивото желание да се върна в БГ. (И да правя какво? Да работя и там в някой офис…)

Искам да зарежа всичко. Да си събера една раница дрехи и да се махна…

20141214_135538 (1)

Поне първото ми цяло постене върви добре. Утре ще правя суров веган чийзкейк с кашу, орехи, бадеми, фурми, кокосово мляко и нар. Вече съм накиснала ядките, остава да ми се получи, както предишния път.

Весела Коледа…

Четири…

По това време преди четири години идвах насам, ентусиазирана за новата си работа, тръпнеща какво ще ми се случи. Малко по-късно вечерта слязох от едно такси и се запознах с V. И тогава си помислих: „Я, какъв сладък тип!“

Сега не знам защо се сещам за това и как ми щукна, че на тази дата е било. Ама така беше.

Тия дни много го сънувам, това е без съмнение мъжът, оставил най-сериозен отпечатък в душата ми. Сигурно така е трябвало. Ама четири години след него още не знам какъв точно урок трябваше да науча…

20141204_131957

За Коледа изпращам на баба

Баба ми влезе в 21-вия век с прилежно забрадена коса, както цял живот е била, с усмивка и пълно нехайство за всичките дигитални технологии, виртуална реалност, Фейсбук приятели, чат програми, хакерски атаки и т.н. Баба все така си гледа животните, градините, лозята, пчелите… да е жива и здрава!

И всяка година по Коледа й пращам картичка и колетче. С разни неща, с които тя да се поглези. И този път – стандартните сладкиши, бисквити, календар за догодина и картичка с религиозен мотив (тя, милата ми баба, макар да няма накичени по нея кръстове, е силно вярваща с всичките му пости, празници и ходене на църква), както и голяма чаша за чай тип купичка, която знам, че тя ще държи в кутията, защото ще й е жал да пие от нея. Знам и че ще се зарадва, когато отиде да плаща телефона в пощата и от там й кажат, че има колет за нея. Чужбински при това. Една година нещо в тукашната поща се объркаха и ми дадоха сама да лепя марки по колета. Сигурно бяха 30-40 марки, половината колет трябваше да облепя. Ама после баба, като й се обадих, каза: „Въъъъъъх, колко много марки имаше на туй, дето ми го прати! Ми много марки, цялото с марки!“ и се засмя, а аз знам, че още си пази това кашонче.

Баба е една много емоционална част от мен, която не мога да пренебрегна. Тя ми липсва ужасно. Знам, че е там, в малкото селце накрая на света, с нейните животинки, суровоядство и никаква болест за цял един живот, с вечната усмивка и добро отношение дори към хората, които се опитаха да влязат с взлом в дома й. Но не е същото. Чувствам как губя връзката… с нея, с всичко.

Честита подранила Коледа на баба, въпреки че тя няма компютър и не може да прочете това!

20141203_143849