Краят на илюзиите

Не беше лесен тоя разговор. Сто пъти ме питаха нашите защо отказах подаръка на М. А тази вечер ми се обадиха да ми кажат, че не било правилно, че той сигурно ужасно се почувствал, че как можело така някой да ти даде нещо, а ти да му го върнеш и пр.

Не можех да шикалкавя повече. Казах им всичко. Е, почти. Основното – че ние връзка нямаме, че не мога да приема толкова скъп подарък от човек, който дори не живее тук и се опитва да компенсира с подаръци нещата, които не можа да ми даде…

Нашите мълчаха. Беше онова мълчание – дето 3 секунди са като 3 часа – и исках да го разрежа някак, но не измислях как. Е, тогава, каза накрая майка ми, щом е такова положението, аз те разбирам защо си отказала подаръка. Само че… не можеш да продължаваш да живееш там! Губиш си времето! Искам да си щастлива!
Повече се притеснявах за баща ми. Той мълчеше, усещах как вдига кръвно. Мечтаният му зет се изпаряваше във въздуха, като парата от сармите, които татко ми ровеше в чинията пред себе си. Майка ми мелеше нещо за щастието, някаква тирада колко е важно аз да съм щастлива и че тя това иска. А аз виждах пред себе си бледото лице на баща ми, бялата му като сняг коса, умората в очите му…

Реших, че само да затворя, и ще ревна. Само че гласните ми струни не издържаха и започнаха да треперят. Разочарование. Поредното нещо, с което ги разочаровам и наранявам. Не бива, каза майка ми, да търсиш вината само в себе си. Знаех, че го казва не толкова заради мен, колкото заради баща ми, защото никога не беше имала смелостта да изрече тези думи. И винаги беше търсила вината за проваления им брак само в себе си.

Опитвах се да обясня, че съм щастлива с живота, който имам. Че обичам работата си. И ред подобни тъпотии. Едва ли убедих някого, особено след като аз самата не вярвам в това.

 

 

Advertisements

Разходка. Безколедна.

Баш по обед излязох да повървя из града. Нарочно по това време. За да няма никой. Защото знам, че нормалните хора – тези със семейства, партньори, деца – са насядали около трапезите и им е коледно. Сложих си слушалките в ушите и се понесох по улиците с Red Hot Chili Peppers и замръзнал нос. Срещах само бездомници. И полицаи. И няколко забрадени моми с техните брадати съпрузи. Мислех си, че и аз съм като тях – не като полицаите и мюсюлманите – без дом, без семейство, без Коледа. И не ми беше криво. Никак дори. Разходих се хубавичко и се прибрах, майка ми се обади да ме тормози защо не ми е коледно, а аз дори сили нямах да се правя на щастлива. Просто си седях, без да чувствам нищо. Обикновен почивен ден. Още 2 такива и край на коледната истерия, на пресилените пожелания, на изнасиленото добро настроение и фалша, покрит със златна коледна боя.

20151225_180440Запалените свещи са единствената ми коледна украса.

20151225_144253Бездомна Коледа…

20151225_13541820151224_212755Еленчето, което си направих от картон, няма да е тук само за Коледа, ще остане по-дълго.

20151224_18145620151218_184909

 

 

Свободата, Санчо…

Разговор до среднощ за свободата. За стереотипите, с които обществото ни задушава. И за изборите – да правиш каквото си щеш, да не се съобразяваш и да се опитваш да бъдеш свободен, да не се оставяш обществото да ти втълпи какво трябва да правиш, да си купиш  сам билет към собственото ти щастие, да не спираш да мечтаеш, да търсиш…

Свободата – така вярвам сега – наистина е някъде на върха на бойното копие. Трябва да го остря редовно, за да си пазя свободата.

10003462_10153931765870466_3996457397094120002_n

 

Лятно

20151215_073306

Тия дни съм лято. Живея в лятото, мечтая за него, сънувам го всяка нощ.

Тия дни душата ми скита назад във времето, когато М.Х. ме караше да летя. Когато всичко, което правех, имаше смисъл. Заради него.

Тия дни искам да избягам, да забравя и да рестартирам. За кой ли път…

Тия дни не мога да спя, не искам да заспя, защото може да пропусна нещо.

Тия дни съм айсберг, който се носи по бавно течение към бездна, която знам, че ще го погълне, но кой би могъл да спре реките?

Управлявам сама тоя айсберг и знам, че мога да го превърна в бистро пролетно поточе. Обаче сега е мътно, мрачно блато.

Това живея от няколко месеца насам – блато, в което и най-малките клечки оставят следи.

Тия дни съм китка сухи рози – като тия, дето той ми подари веднъж в пиянски пристъп – красиви са, но живот в тях няма.

 

Не спирам да мисля, да се обвинявам, да търся причини, грешки, обяснения. Той никога не ми каза истината. И няма и да го направи.

Единствената ми вина е, че бях искрена. Истински се влюбих, наистина  повярвах, искрено мечтаех. Останаха няколко сухи рози, които понякога искам да изхвърля, но все още не мога.

А той само искаше да си поиграе с мен…

20151215_074820

 

 

В края на деня

Много динамични дни напоследък. Нямам време да седна и да пиша, а имам много, което исках да споделя. Ходих на едно занятие по интериорен дизайн, научих интересни неща, след които моята квартира ми се стори нелепа. Опитвам се да пренебрегвам М.Х., но това е трудно и в повечето случаи не ми се получава. Организирам коледно парти във фирмата. И тайни подаръци за колегите. Посрещах туристи в апартамента на Ени. Готвих много. Правих елхички от картон и украсявах офиса за Коледа. Писах писма на М.Х. и после ги късах. И започнах да спя все по-малко…

20151206_15341320151206_08342720151201_174508