Сънища и реалности

Вече не знам от колко време се будя с него. С мисълта за него, отражението му в огледалото, миризмата… Не помня вече от кога не съм спала нормално – без сънища, без копнежи, без образи пред очите ми. И все едно и също – в просъница ме докосва, аз се будя, целува ме и ми шепне думи, после светва лампата и ми зашлевява шамар, накрая всичко се превръща в извънземно удоволствие с грандиозен финал. И така всяка нощ.

Ужасно е. Вече не мога да понасям огледалата в стаята ми, кой болен мозък е решил да тури гигантско огледало срещу леглото?! А каква ли зла сила ме тикна да вилнея в същото това легло с обвързан мъж, който изчезна като дим, когато трябваше да застане зад делата и думите си… Същата зла сила, която запечата похотта в огледалото и сега ми я прожектира по цели нощи, а накрая изчезва с изгрева.

А дните се точат все едни и същи сиви. Без светлинка, без надежда за нещо по-хубаво утре, без никакво раздвижване в мъртвото вълнение. Да, злата сила спи денем, събира сили да ме събуди през нощта с прожекцията на стара лента, и аз цял ден се навивам, как ще я обезглавя, но накрая заспивам изтощена и тя пак побеждава. Дали съществува рицар, който може да помогне в битката…

Бягство

20160124_184810

Днес искам да избягам. Да зарежа всичко и да се махна. „Повече не мога. Ще се помоля на бог аз“, пеят Остава и цял ден ми звучи в главата.

Размечтах се за Родопите от сутринта. Почнах с един блог, после отворих друг, гледах снимки и все по-трудно преглъщах. Накрая се наложи да отида до офиса и временно забравих. А там – безсмислие, суета и его, облечени в думи, които нищо не казват, изречени от хора, за които не означавам нищо…

И все пак – кратка усмивка от него, малък глупав разговор и ужасната ми празнота, която се засилва след като си тръгна към вкъщи. Моето самотно „вкъщи“, където ме чака само една котешка душа…

Да, знам, че можеше да е по-зле. Много, много по-зле. А какво ако беше по-добре? Сто пъти по-добре? Дали някога ще полетя отново?

 

 

Липси

Емоционален януари. Орди хора, които трябваше да запълнят една дупка. И успяха. В моментите, в които пиянствахме заедно, успявах да се заблудя, че всичко е наред.

А днес – след безброй изпити чаши, стотици измити чинии и сто перални изпрани чаршафи, ми беше тъжно. Уикенд, прекаран в спане, разходка в парка до нас, кратка среща с патиците в малкото езеро, заснежени алеи и много мислене. Защото не мога да спра да мисля. И да се опитвам да открия отговори…

Неделя е. Дали М.Х. пак е ходил да купи сладкиши за приятелката си от малката сладкарница на ъгъла, както го направи, след като държа ръката ми върху чаша с еспресо?

Дали някъде там ме търси някой – търси точно мен и никой друг?

Дали ще се сещам един ден с носталгия за тези дни, които живея в момента?

Дали всичко тук има смисъл?

А какво ако утре не се събудя въобще?

 

 

Жажда

Влязох да ги питам нещо. Те се мъчеха да сгънат правилно един от спалните чували, за да го приберат в калъфа му. В тая секунда това ми се стори любов, заедност, близост…

Ужасно ми се прищя да имам човек до себе си, с когото така заедно да правим неща. Тривиални, битови работи като прибиране на спален чувал.

Забравих какво искам да ги питам, защото изведнъж ми пресъхна устата. Бях хипнотизирана от момичето и момчето, които заедно се опитваха да постигнат нещо. Каквото и да е. Но заедно.

Дадох си сметка, че в последните няколко години не съм имала такъв човек. Никой, с когото да правим нещата заедно. Никой, който да иска да се справяме с някаква ситуация заедно, а не просто да ми прехвърля отговорността, или сам да върши нещо.

Жадна съм безкрайно. Искам да готвя с някого, заедно ей така, а не той само да седи и да ме гледа как приготвям храна, обяснявайки с думи колко много ме обича.

20151025_120732