Дните – нощите – дните

Дните се смесиха с нощите.

С дните.

Объркаха се календарите.

Спря времето.

А нощите никакви ги нямаше.

Отива си лято.

Красиво е всичко.

Умът ми витае.

А също и дните…

Advertisements

За една кутия чай време

Е, свърши се. Приказката. Илюзията. Измамата.

Всичко беше прекрасно и така нататък.

Още един човек напуска живота ми и това – строго погледнато – е зле. Или не.

Отново всичко потъва в мрак и губи форма.

Отново се затвори вратата на тунела.

Но, мисля си, не е ли всичко толкова болезнено заради мен самата. Егото. Излъгано и подведено. Мъчи се да намери обяснение. Логика. В чувствата обаче логика не се съдържа.

Изпи последната лъжица черен чай днес. И аз, сипвайки я, още неподозираща какво ще последва по-късно, си помислих, че кутията е тъжна празна. Тъжно празна.

 

Пия вино и виното горчи. Всичко ми горчи.

 

Нощите се сляха с дните, а дните… тях ги нямаше. Времето беше спряло. Имаше само Тук и Сега. И мътилка преди и след това.

Всичко горчи.

Повдига ми се от всичко – от него, от мен самата, от рестартиралото се изведнъж време, което бясно препуска.

Горчи ми всичко.

 

Символика в празната кутия чай? Едва ли. Просто тъпо съвпадение. Лош тайминг.

Но боли. Горчи.

 

Философски приемам нещата, опитвам се, нали. С високо вдигната глава: няма да падна; ще горчи, но няма да ме удави; ще боли, но няма да ме погуби.

 

Дните…нощите…дните…

 

Изпихме всичкото вино на света. Изговорихме всичките думи и изпяхме целите си души един на друг. Изгорихме всичките свещи на планетата и изпушихме всичките цигари.

После не остана нищо. Празни бутилки. Празни кутии…

А времето беше спряло, държахме стрелките на часовниците, натискахме листовете от календара, отказвахме да повярваме, че времето го има, не искахме да спим, за да не губим мигове, пихме до насита един от друг, докато нищо не остана, и никой не искаше да заспива, бясно искахме всичко да застине и да задържим тоя момент…малко…още само малко да останем Тук и Сега…

Лека нощ, вожде, време е да заспим отново.

20170812_200813

 

Бели коне

20170716_120453Вмириса се душата ми от цигари. Прогни от страхове и очаквания, превърнали се в силна болка и няма безпомощност.

Пиша отново след месеци мълчание. След месеците на безвремие, сътворено от кратки – почти безпаметни – мигове на нещо почти като щастие. Събирах трохи от шастливите моменти, за да си направя скривалище от тях. И успях. За кратко.

За тези няколко месеца изпитах Онова Чувство. На споделеност, на връзка, на някое човешко същество, с което споделяме повече от телесни течности.

Но ето – илюзията е разбита. Няма принцове на бели коне… то вече и коне не се срещат.

Останаха ми празните чаши, пълните пепелници, килограми изгорен восък от свещи, и сърце, което не зная къде да дяна.

Отново – ако нещо е прекалено хубаво, за да е истина, то значи не е.

Един цитат от филм се върти цял ден в главата ми:

Throughout my lifetime, I’ve left pieces of my heart here and there. And now, there’s almost not enough to stay alive. But I force a smile, knowing that my ambition far exceeded my talent. There are no more white horses or pretty ladies at my door.

The end is the beginning is the end

Е, свърши се.

Две седмици и две прибирания до БГ.

Нито едно от тях не беше, каквото очаквах.

Беше по-зле.

Сега седя, с почти пълна бутилка вино, разочарована заради очакванията си.

Почти 4 сутринта е, а не ми се спи. Искам да върна времето, да рестартирам всичко и да го направя по друг начин. Но времето върви само в една посока, както добре знаем. Остава ми да не съжалявам, да гледам напред и да се надявам, че утре всичко ще е по-светло.

Отново искам да избягам. Да се махна от всичко и да почна наново. Обаче наистина ли искам да избягам толкова далече, че да не мога да се върна?

Нощите се преливат в безпаметни дни, напоени с вино и цигари, смесват се в една обща, дълга и пиянска нощ, и нищо не е истинско, всичко е лъжа, лъжа, лъжа…

 

Още един празен кадър

Хората..

И техните думи.

Ах, как мразя думите, празни и кухи като изпито вино.

Още един кадър от живота ми се изпразни. Опитах се да го рисувам, обаче не, той е празен, кух и тъп.

Още един човек замина в нищото.

Дали изобщо имаше нещо?

Soulmates never die

Соулмейтът. Изгубеният. С когото от години не сме се виждали. Чували. Писали.

Мисля, че се е преродил. В някой друг. В нов стар брат по душа.

Или толкова ми се иска да го имам, че си въобразявам.

Nevermind.

Времето върви само в една посока, и колкото и да се опитвам да го спра, то свършва. Всеки ден е последен. Искам да живея вечно. Но и един път стига, ако е като тия дни.

Ела, соулмейт, изпий още едно вино с мен, отнеси ме в свят, който не съществува.

А после си тръгни. Защото знам, soulmates never die. Те само се преобличат в други кожи.

 

 

circling trivialities

нощно каране. зимно. смяна на пейзажа само, когато спирахме за неизменните еспресо с малко студено мляко и черен чай. мълчание. монотонни пътища и ледени пейзажи. обичайно си мълчахме. след седмица почнахме да си четем мислите. наслаждавахме се на гледките без думи, радвахме се на снега. и пустошта. и на виелиците, когато спирахме да изпушим мълчаливо по цигара. обикаляне по кръчмите из Талин на специалния ми ден, горещо вино с подправки и бар, осветен само от светлината на свещи. после маса до прозореца. площад с песни и танци. мраз и лед. хиляди километри заедно в колата. мъж-дете. много спокойствие и тишина. и музика. красота. алкохол. прегръдки в тъмното. и мъничко тъга, че всичко това свърши.

circling trivialities. така ще запомня тази песен, макар заглавието да е друго.

„Разтворих се в сладките мисли на друг човек. Забравих за кратко да мисля.“