А.В.Б.

Инициалите в името му са объркани. А.В.Б. Ако бяха подредени, сигурно всичко щеше да му е по ноти. Но не е. Той е толкова естествен, малко невъзпитан, доста честолюбив, не много приказлив, леко мързелив, страстен пушач, разсъдлив без да е досаден, страхотен шофьор, с проблем с алкохола, дива душа, и абсолютно незабравим.

Винаги, когато се връщам у дома, се сещам за него. И го търся, скрита зад слънчевите си очила, под сенките на парка, в одимените кафенета, из колите по улиците…

„Човек не знае какво има, докато го загуби“ – мъдро и много на място за А.В.Б.

След толкова минало време, свършени връзки и разбити мечти, още не мога да преценя какво точно загубих и най-вече – защо, когато се имахме, не успяхме да се опазим от света. И сега и двамата сме посвоему сами, но животът не е бразилски сериал, в който да наместиш парчетата на пъзела с едно движение.

Сега ми остава само тихо да го обичам и никога да не призная на глас, че сгреших, отдалечавайки го от себе си.

DSC_3708

Advertisements

Пак да се срещнем след 3 години

Възможно ли е някой, когото си обичал от цялото си сърце, а той те е изоставил безжалостно, да се върне в живота ти като бумеранг и да те цапардоса по главата с все сила?

Ако бях по-млада, щях да кажа, че не.

Обаче сега знам, че най-доброто кино се нарича „живот“ и всичко, за което някога само съм чела, може да се случи на човек.

20140701_170534

А бумерангът се нарича Виктор. Главен виновник да почна да правя блог. И основно действащо лице в много от публикациите. Мистерия и приказка в едно е той. Книга мога да напиша за тоя човек. Само сили не знам дали са ми останали.

20140701_172010

Филмова беше връзката ми с В. А сега е още повече като на филм неговото завръщане. За добро или за лошо, той иска да общуваме. След цели 3 години от раздялата ни. Четох ги след уморително снимане на дамски обувки. Излязох в горещия следобяд и закрачих към къщи. Исках да снимам, но имах само телефон в джоба. Всичко ми се струваше ярко, контрастно и много добро за снимане. Не мислех за В, а само колко много вода изтече. Правех си списък какво ми се случи, докато той не присъстваше в живота ми.

20140701_175914

20140701_181527

Любовта траела три години, вика Бегбеде. А раздялата? Пак ли толкова? Мистериозна приказка е всичко това, казах вече.

20140701_170611

 

Семеен секс

20140412_180334

 

Човек понякога се пита – обикновено много след събитието – как точно е взел дадено решение, кое го е провокирало, каква е била причината, и най-сетне – защо?

Аз се питам каква беше всъщност причината да зарежа Момчето-с-което-бяхме-гаджета-в-гимназията-цели-три-години. И защо, бога ми, го направих, след като цели три години на нас ни беше все така вълнуващо да правим какво ли не заедно, включително и секс, какъвто никога след това не съм правила. И после в годините много пъти го повтаряхме, скришом, макар и двамата да бяхме сами, но не се обвързахме отново, само знаехме колко яко ще ни е.

И ето ме сега – години след като му заявих, че не искам повече да сме заедно – се сещам за него, и мисля за него, колко беше невероятно да спим заедно.Защото вече си имам М, с когото сексът е под всякаква критика – правим го рядко (защото аз нямам желание), доста предвидимо е всичко, някак заучено и клиширано, макар да не сме правили чак толкова много секс откакто сме заедно. След като той свърши (аз вече просто не мога да го направя), си говорим все едно нищо не е било, можем да обсъждаме всякакви битовизми без никакъв проблем.

Та си мисля, че това нашето си е чиста проба семеен секс. Поне така си го представям, след като си бил с някого 15 години примерно. Знам ли. Може би никога няма да разбера дали след 15 години ще е същото, защото просто ще си тръгна от него, но друга ми е мисълта.

Защо – глупаво момиче аз! – не можах да остана при Момчето, а хукнах да гоня химери, които в крайна сметка ме доведоха до една доста клиширана ситуация – аз съм с човек, с когото дори не искам да се чукам. Тъпо парче ще се окажа накрая май.

 

fix you

– Любима група?

– „Колдплей“ са ми любимата група. Горещо препоръчвам техните песни на всички, които обичат хубавата музика. И в момента слушам „Fix you“ – тя ми топли душата. Според мен това е най-хубавата им песен, независимо в кой вариант. Музиката е любимата ми храна. Духовна, разбира се, и трябва да кажа, че добре се храня. Така де, не съм на диета!

Мразя се, когато търся името му в Гугъл и сортирам по дати. И мразя се още повече, когато намеря някое ново негово интервю. А още повече мразя да намирам себе си в интервюто.

Виктор ме заряза, както се зарязва мръсна кърпичка в градски транспорт, като прочетен вестник на пейка в парка, като поредната жена, преминала през живота му…

Но ето, аз не спирам да го търся, да го сънувам и да го намирам около себе си. Той е дух, мит и отминал сън, но аз още чувам „Fix You“, която слушахме заедно. И която аз му пуснах за пръв път. Не знаеше много за Колдплей. Но задържа за себе си техните албуми под формата на оригинални дискове, които аз старателно събирах години наред. Останаха при него, в неговата кола, в неговата държава, в неговото сърце…

А на мен сърце не ми дава да чуя „Fix You“ оттогава, макар да ми е любима и на мен…

rsz_snow

детство наше

stress

 

– Како – влезе и каза брат ми – на твоето легло няма чаршафи…

Милото ми братче! Не беше разбрало играта на възрастните.

– Нищо – прошепнах му и махнах с ръка, защото баща ни миеше чиниите в кухнята и със сигурност жеше чул, а не исках да обяснявам пред него.

Издебнах момент и се качих при брат ми в стаята ни.

– Той ми е гадже… – казах предпазливо.

А брат ми сви рамене и каза: „О…“

Аз замълчах, щото не знаех какво повече да обясня.

Беше в навечерието на рождения ми/ни ден, аз играех свенлива игра на двойка с М, а малкото ми братче – не чак толкова малко с 22-те си години все пак! – не беше схванало цялото ми „нас“ и „ние“ по време на късната вечеря с него и баща ми.

Тогава сериозно се замислих. Дали не отивам твърде скоро и твърде далече, като водя М. у нас, вечеряме с баща ми и брат ми (които цял ден бяха готвили заради нас) и си играем на влюбени, като аз май не съм…

Донякъде изпитах жал към братчето ми – защото на 22 трябва вече отдавна да си изпитал от тая сладост любовната. И леко се ядосах на себе си, че не бях достатъчно убедена в чувствата си.

Сега – на прага на съвместния си живот с М. – се чувствам точно така, както оная вечер. Тогава седях на кухненската маса до 3 сутринта, много след като всички бяха легнали, и си спомнях дните, в които с брат ми просто мерехме живота с един аршин – този на детството.

Sunday Evening Documentary

Вече вторник, а на мен все ми се струва, че е неделя.

Неделята беше предвидена за документален филм. Вместо това – артистичен апартамент с още по-артистичен домакин, готвене, вино, трева, силно интелектуални разговори, накрая – два филма до средата. Прекрасна неделя.

Все пак неделята не беше лишена от документален елемент. А именно – събирателния образ на едни българи, които никога няма да се върнат в родината. По-точно казано – тяхната Родина никога няма да е България.

Интересни образи, дали ми храна за размисъл вече цели 2 дни…

за всичко, което загърбих в България, за да се правя на емигрант

за всичко, което можех, а не бях

за нещата, които пречат да си щастлив

за изгубената родова памет

за филмите, произведени в Холивуд и консумирани в Европа

за хората без място, без принадлежност

за живота на село, който все повече се отдалечава от мен времево,  пространствено и идейно

Невероятни хора. Или момент безвремие, който споделихме.

DSC_0557

абстракция

Сънувах ножица. Детайли не помня, но беше малка и остра ножичка. Събудих се с желание за крем супа. Ходих да диря читави зеленчуци, после я сготвих, не ми хареса.

После – стандартен ден. Капучино от някакво ново място близо до офиса. Самият нов офис – прекрасен и малко зловещ – се намира в стара сграда на Б. Жилински. Апартамент с високи тавани, строен началото на XX век. Нетипичен офис. Само безвкусните бюра напомнят, че е офис.

Работен ден като всеки друг . После бързо прибиране по замръкналите улици. Спирам се до една витрина близо до нас, която много харесвам. С кухненски неща. Бих искала да си ги купя всичките. Дори някога да мога, това няма да значи нищо.

Вече повече от три месеца се прибирам в тая квартира, не съм мръднала и на йота емоционално от времето, когато се озовах тук.

Заблуждавам се, че съм влюбена в М. Вече няколко дни не сме се виждали – заради нестандартното ми работно време – но не съм особено изтормозена от факта. Харесвам го, но не мога да вдигна собствената си бариера и да го пусна по-натам. Поредната самозаблуда. Кога ще спра?

koleloto