от „Климатични промени в последния ден“

И така нататък, спирам телевизора и излизам от къщи, без да съм доизслушал истината за Уго Чавес. Защото видяното е достатъчно да ме убеди, че краят на света не знам дали наистина идва, но доколкото би зависело от мен, много бих се радвал да дойде. Свят, който е допуснал в него да се случи „Играта на Никол“, трябва да бъде най-малкото сринат до основи. Съвсем отделно от това, Свят, който е допуснал аз и ти вече да не се обичаме, както се обичахме, когато бяхме щастливи и любовта ни, подобно на индианско жертвоприношение на върха на пирамида, правеше слънцето всеки ден да изгрява – такъв свят, извинете ме, но на такъв Свят мястото му е под петата на Шива Разрушителя!

Р.Парушев, „Климатични промени в последния ден“

където „секс“ е мръсна дума

Тия дни майка ми си дойде от работа и обяви, че синът на нейна колежка, представи си, моля ти се, си е купил билет за Филипините! Запознал се, видиш ли, с някакво момиче в нета, и решил да ходи при нея. През август! Какво толкова, коментирах аз, не виждам нищо скандално. Ама ти представяш ли си, каза майка ми, той дори не я познава! Не я познава лично, но през август ще се запознаят и на живо, не виждам нищо кой знае колко забележително, продължих аз. Майка ми, разбира се, се разлюти – както става винаги, когато някой не споделя учудването й от нещо – и каза, че това не било нормално. Точка. Свих рамене и моментално забравих за историята.

Днес обаче тя развълнувано каза пред баща ми, че е забравила да му каже нещо за едно момче, което ще ходи във Филипините заради момиче! Аз се подразних отново, защото наистина не мога да разбера какво толкова има в това. Не, възрази майка ми, аз поне никога не съм чувала някой да иде на другия край на света заради човек, с който се е запознал в Интернет. Този път реших да не изказвам на глас мислите си, затова просто замълчах и забих поглед в чинията си. Представяш ли си, продължи майка ми, да иде на другия край на света! Какво пък, малко интернационален секс никому не е навредил, помислих си. Баща ми само сви рамене, и каза: „Е, какво пък толкова!“ А майка ми пак възкликна, че тя не била чувала подобно нещо за някой познат, по телевизията – да, но не вярвала, че на живо се случвало! Имаш къса памет, помислих си веднага, не се сещаш, как аз се запознах с V и след месец заминах да живея с него в държава, в която никога преди това не бях стъпвала, нарамих си багажа и отидох с него, под съпровода на съмненията, изказани от приятели и познати от типа: „Ти не го познаваш, как така отиваш с него?!“ и силното им съмнение, че от това ще излезе нещо. Само че аз бях убедена, че това Е нещо, и вложих всичката си енергия в този проект, който се оказа… международен секс и нищо повече. Само че аз тогава не го знаех. И сега се замислих, по повод на момчето с Филипините, дали всъщност не съм жертва на семейните стереотипи и дали не приемам крайно сериозно всеки, с когото спя.

В моето семейство секс не се прави, не се говори, не се слуша по телевизията, не се гледа във филмите. Изобщо – сексът е някакво митично нещо, случило се преди 20+ години с цел раждане на две деца и край. Майка ми смята, че жените, преспали с повече от 2-ма в живота си, са курви и неспособни да създадат семейство. Ето защо родителите ми приеха много сериозно V и започнаха да се държат с него така, сякаш отдавна сме женени. Явно смятаха, че като съм довела човекът, с когото спя, то вече всичко е официално и финално. Може би и родителите на V смятаха същото, защото и те се държаха така. Като прибавим и мен, която обяви V за новият си „соулмейт“, наивните станахме доста. Вероятно само V не се е вкарал в тоя филм, отдавайки се на бесен секс и после зарязвайки ме като непотребна носна кърпа.

Иначе леко завиждам на момчето с Филипините, че ще се разходи до там.

нито една снимка

– Нямаш нито една моя снимка.

– За какво ми е? Нали те имам на живо.

„Любов и други престъпления“, сръбски филм

Съдбата обича да хваща сходни събития от живота ни, които обаче са се случили в различни моменти, после ги цопва в настоящия момент. И понеже Съдбата е безмълвна, тя групира събитията, които имат едни и същи етикети, а после ни ги навира в очите, за да ни каже нещо. Наричаме ги „съвпадения“, и понякога много се радваме, ако нещо съвпадне с друго, обичаме да казваме, че „това е знак“, „писано е“ и пр.

Днес цял ден си мисля за снимките, които събирам от години, и че често разглеждам албуми от места, където (вероятно) никога повече няма да отида. Сутринта рових в някакви албуми, а следобяд пуснах произволен филм и той започна с горните думи. И ето – съвпадението беше пълно. Накара ме да мисля дали всъщност изгубените неща не са толкова скъпоценни точно, защото са невъзвратими, и дали „правилата на привличането“ не действат и за вещи/места, а не само за хора.

 

Животът е другаде

Глава, в която Трънчо отказва да живее като всички останали трънчета и пак се търкаля по някаква своя наклонена равнина, където не среща други трънчета…

Много след като публикувах онова за Д. и приятелката му снощи, той ми се обади, за да се извини, че така е станало. (Тръгнахме си веднага след като проведеха онзи разговор, а когато излязохме, тя пак се обади, така че той говореше с нея, ръсеше ситен дъжд, вървяхме до хотела му съвсем бавно, а той не спираше да й се обяснява. Когато стигнахме, само му помахах, той ми прати една приятелска въздушна целувка, и аз продължих в тъмного към нас.) И днес цял ден едно негово изречение от това, което ми каза по телефона, не ми излиза от главата:

– Съжалявам, че така стана! Оправихме се. Един час разговор. 54 минути. Уж се оправихме. С теб не се бяхме виждали от сто години и така да стане! Ама то аз съм си виновен. Просто трябваше да й се обадя като седнахме в заведението, не съм научен, това е.

Не бил научен. Като че е куче, което може да бъде научено да си носи каишката, когато иска да излезе на разходка. Пфу!Тия неща така ли стават?

Като прибавим и събирането на класа, което няма да посетя, но ще трябва да обясня причините си, цялата обстановка доста ме дразни. Светът отново се отдалечи с въртене от мен, пак попаднах в някаква гора, в която съм си само аз, останалите хора са се натъпкали другаде.

Още повече, че след като продължих в дъжда към нас, А. ми се обади. Разбрахме се да се видим, когато стигна до тях. Вървях си под дъжда, улиците блестяха там, където имаше осветление, не срещнах нито един човек, беше след 23 часа, а и валеше – явно един пролетен дъждец може да накара всички да се затворят вътре – и си мислех за разни работи. Още не го бях чула това с „научаването“, затова се опитвах да разсъждавам защо хората изпитват такава нужда да притежават други хора… Не можах да стигна до кой знае какво разбиране на проблема, а и се озовах до блока на А. Обадих му се, той слезе, последва кратък разговор, от който стана ясно, че той ми се сърди, че нямам време да пия кафе с него, а пък си излизам с други хора, обаче аз бях доста впечатлена от случката, на която тъкмо бях станала свидетел, и му разказах набързо, а той само злобно подметна, че не само приятелката на Д. е сърдита заради мен тая вечер… Нямах ни най-малко желание да се обяснявам, защото не се чувствах виновна, а и упорито отказвам да приема, че хората дължат обяснения за собствените си желания, за това, което харесват, или че са виновни, когато не отговорят на нечии очаквания.

Тръгнах си. Ако обясненията, оправданията, вината, чувството, че съм длъжна, лъжите, правенето на всичко, защото „така се прави“ и „така трябва“, са цената, която трябва да платя, за да не съм сама, то аз отказвам. Подписвам се под собствената си самотност. Отказвам да бутам пред себе си нечии чужди претенции, а да влача собствените си желания на дълга връв след мен…

Иначе мога да го направя. Както се казва – been there, done that. Само че един ден, когато пак остана сама, когато всички си тръгнат, искам да имам нещо свое, някакво парче сърце, което да си остане при мен, стига вече с тая благотворителност!

горчива е бирата

 

 

– Що няма да ходиш на събирането от завършването? Само ти си сингъл и ти е неудобно?

Пита ме Д., отпива от бирата и вторачва поглед, чакащ отговор, който да потвърди предположението му, че не ща да виждам бившите съученици заради нестандартното си семейно положение.

– Не, просто не виждам какво общо имам вече с тях. И каква причина бих могла да имам да видя тези хора, след като дори не се сещам за тях. Не ми пука какво мислят за мен, просто няма да ми е комфортно, това е.

– Разбирам.

Кимва, стиска чашата, заговаряме за друго и аз питам каква е приятелката му. Интересно ми е, познаваме се отдавна, доста сме си споделяли, той имаше някакви връзки с кофти край (всъщност връзките рядко имат друг край), а сега вече живее с тази мацка, много я хвали, иска да има деца от нея, а аз искам да разбера що за птиче е. И в тоя момент тя звъни по телефона. Следва разговор:

– Да, здрасти, мило! Не, не гледам мача. (пауза) Да, с нея сме, седи срещу мен. (пауза) Излязохме да пием по бира. (дълга пауза) Е, стига де… (пауза) След малко се прибирам. (пауза+смръщване на челото) Искаш ли да ти я дам? (пауза) Е…

И тук разговорът приключи, защото мацката му затвори. Д. ме погледна объркано, после каза:

– Извинявай. Трябва да те оставя сама и да изляза да говоря с нея!

Няма проблеми, кимвам. Той излезе, аз се загледах в мача по телевизията, без изобщо да ми е ясно кой отбор в какъв цвят екип е, всъщност дори не гледах, просто бях насочила поглед натам, мислейки за… всичко. Мина 1 ден. Или 1 минута. Или 10. Не знам. По някое време Д. се върна с доста угрижен вид. Каза, че просто не можел да разбере. Дори нямало да се опитва да ми го обясни, не можел. Тъкмо щях да кажа нещо и тя пак се обади. Последва:

– Да? (пауза) Не, няма да ти я дам. Тук седи срещу мен, но няма да ти я дам да говориш с нея. (пауза) Обясних ти защо. (пауза) Добре, прибирам се. (пауза) Да, веднага си тръгвам, ние щяхме само да си допием бирите и да си тръгваме…

Вече не го слушах. И бира не пиех. Горчеше ми някак. Мислех си (броях) колко горчиви бири трябва да изпиеш преди да си тръгнеш от една маса, от едно място, от една връзка, от човек…

 

камъчетата на миналото лято

„Началото на годината. Много от вас сега ще кажат: „Ех, добре беше лятото! Хубави дни бяха!“ Но, бога ми, и тия не са лоши! Нали?“

        учителят ми по философия в гимназията в началото на учебната 2001 година

Случи ми се да мия едни столове днес. Стандартна процедура – градински столове, натъркани с четка, върху която има малко препарат, поляти с ледена вода от маркуч. Докато ги натърквах с четката  (доста прашни бяха), се сетих за малката каменна „градинка“ от миналото лято, където имахме с Гури същите такива пластмасови столове. И ей така ги мих няколко пъти – с подобна четка, маркуч и студена вода (там не беше ледена като тук, а просто хладка), мислейки за някакви си неща. (Основно за V, но все пак имах и някакви всекидневни малки нещица в главата си.)

И мислено се пренесох там, в градината, в тогавашните битови драми (спукани гуми на колелото; дали пералнята да се пусне следобяд или сутринта; Ю. и И. пак не са изхвърлили боклука; дали тоя кактус до стената ще оживее; някой е изпил млякото за сутрешното кафе, о ужас; къде ли съм си загубила ключа за катинарчето на колелото; дали най-сетне ще мога да гледам „Biutiful“ с добро качество; тия дечурлига на улицата пред нас като че ли не спират да врещят, как да ги накарам да се махнат; слуша ми се една определена полска група, а нямам добър нет, за да си дръпна нещо тяхно; трябва да пратя картичка на баба; онова място с дърветата го снимам вече десет пъти и все не ми харесват снимките; трябва да донеса още камъчета за оградката – да има завършен вид; яде ми се сладолед…)

Камъчетата на миналото лято бяха малки и шарени, за разлика от камънаците на настоящето…