Мартеници исках да направя

konci1

Конци излизах да търся днес. За мартеници. Не намерих. Само едни жилави, които с мъка увих на шнурчета. И топчета бях купила за мартениците. Уви, оказаха се малки. Не ме бива в ръчните работи, то се знае.

konci2

Колегите си свидни ще закича утре. Те ще харесат, нали го нямат тоя обичай.

Липсва ми Бг.

Advertisements

Редовно чистя стаята си.

DSC_1111

Някога хрумва ли ти, че може тоя ден да ти е последен? Дори този час може да е последното, което преживяваш. Ето. Излизаш да купиш хляб. Или безалкохолно. Цигари. Нещо сладко? Все едно, ще притичаш набързо. Ей така – по чехли. Някакво никакво време е – примерно 16:38. Излизаш от блока, хора не се виждат. Само няколко унили пенсионери на пейката пред входа, държат мършави болонки и гледат тъжно. И пенсионерите, и болонките. Духа лек ветрец. Ама пронизва. Що не си взе пуловер?! Няма, то нали за малко само. Забързваш крачка, че и новините в 17 искаш да хванеш. Спираш на пешеходната до вас, чакаш зелено, мислиш тостерен или обикновен хляб да купиш. Светва вървящото човече. Тръгваш.

А после някой притеснено позвънява на вратата на апартамента, в който живееш. Отваря майка ти/баща ти/половинката ти/съквартирант някой. И чува, че инцидент станал. Кола те блъснала. Не можело да се направи нищо, искрено съжалявал.

Как продължава филмът после? Скучно, то е ясно как. След теб остава куп парцали, сметки, неизпратени писма.

Обаче, все пак, какво остава? Какво ще намерят хората, когато влязат в стаята ти да разтребят за последно? Вярна на страстта си да правя списъци, огледах се и отмбелязах, какви са нещата, които биха се набили на очи, ако загина най-нелепо ей сега и някой влезе след мен:

• Чаша с недопито кафе

• Започнат списък с нещата, които трябва да свърша утре

• Запалена свещ

• Разхвърляните ми дрехи, от които избирам какво да даря на приют за бездомни

• Започната книга на Тери Пратчет (първата ми от автора)

• Шноли и ластици, разпилени по масата

• Няколко списания (непрочетени) до леглото ми

• Кофа с вода, приготвена да мия пода (зарязана насред стаята, за да напиша тоя текст)

• Захвърлена до вратата платнена торба с нарисувани на нея котки, в която се мъдрят покупки под формата на пакет с носни кърпи, шише вода и сапун

Друго няма. Редовно почиствам стаята си. Не искам нищо да остава.

 

летаргия. и малки flashbacks.

Image

flashback
/ˈflaSHˌbak/

Noun

  1. A scene in a movie, novel, etc., set in a time earlier than the main story.
  2. A sudden and disturbing vivid memory of an event in the past, typically as the result of psychological trauma or taking LSD.

Тия дни спя зимен сън. Всичко ми е сън – работата, срещите с М., редките разговори с приятели. Всичко се е объркало в една обща каша, която ми горчи. И понеже съм полузаспала, я бъркам бавно, а огънят е силен, така че тя все повече залепва по чужбинското си дъно.

Вятър От Морето ми пише отнесени и мечтателни съобщения, типично в негов стил. Той живее в паралелна вселена, от която аз все по-стремглаво се отдалечавам.

Опитвам се да виждам детайлите, но ги губя, сякаш всичко се е сляло в един общ, размазан пейзаж. А днес към него се добавят и множество flashbacks.

Не зная как се превежда думата, но и не търсих, не мога да се сетя за съответствие на български и толкоз. По-важното е, че през мозъка ми прехвърчат какви ли не моменти от миналото. Според горната извадка от речник, flashback е внезапно  припомняне на ярко преживяване от миналото в настоящия момент. И то е точно такова – някаква сцена оживява в главата ми за по-малко от секунда, а после изчезва, без да мога да опиша точно каква е била тя. Така се навързват десетки такива, оставяйки ме с усещането за филм, който съм гледала отдавна, но не мога да възпроизведа.

Отдавна не ги бях имала тия flashbacks, а в случая те са съпроводени и с голяма доза тъга. Мъчих се да ги прогоня, но не успях – те се връщат като заострени бумерангчета и се врязват още по-дълбоко. Синдром?

милувката на бушо

Busójárás. Бушояраш. Походът на бушо. За трета година ходя на унгарски кукерски фест. (Така го пиша, щото няма превод, това май е най-близкото по смисъл.) И вече съм тотално влюбена в тях.

cover

Теорията на Ф. Бегбеде, че любовта трае три години, се отнася само за хората. „Бушо“ са друго нещо. Строго погледнато, те са хора, преоблечени като страшни създания. Но за мен са много повече.

Те са варвари, обикалящи улиците и вдигащи шум.

Те са митични създания, диви и непокорни, пренесени в този фалшив свят от едно друго време.

Те са уродливи и страшни, но много истински.

Те нямат задръжки, затова показват истинската си страна.

Те се крият зад дървени маски и овчи кожи, но са искрени в желанието си да се забавляват.

cover2

Тази година стоях най-малко сред тях, имам най-малко направени снимки, но пък ми се случи нещо, което остави много сладък вкус.

Бях се наредила на първа линия за похода на чудовищата, снимах клипчета, защото искам да направя малък репортаж за това на работа, смеех се и почти подскачах от възбуда. А те, бушотата, минаваха и се закачаха с жените, щипеха ги по бузите, дрънкаха с хлопатари, въртяха кречетала, бутаха момичетата с дървени пръчки, правеха смешни стойки – всичко в рамките на традицията. Тълпата беше развеселена и приветстваше щуротиите им със смях. Няколко чудовища ме закачаха и мен, тъй като аз завирах обектив в муцуните им, ухилена от ухо до ухо.

Във вихъра на шествието, обаче, едно от минаващите бушо се спря до мен, наклони глава и протегна ръка към лицето ми. Погали едната ми страна толкова нежно, че аз изтръпнах. Изведнъж се препарирах. След това погали и другата ми буза, а аз стоях като хипнотизирана и не мърдах. После ме погледа мълчаливо за няколко секунди, погали косата ми и отмина.

cover3

Преживяването беше изключително лично, остави ме замислена и някак замечтана. За секунда си нарисувах няколко възможни сценария за този човек – за някой, който е видял в мое лице безследно изчезнала любима; или образ на дете; отминалата си младост…

Мислих за този човек и се опитвах да си представя какъв е той зад маската. Но никак не успях да си го представя, той остана просто образ с дървена маска и овча кожа, един от многото в тълпата от чудовища, анонимен дявол, измислена фигура, кратка илюзия.

cover4

5 крушки и никаква светлина

Image

Скучен ден на работа. Чувствам се смазана от умора, а всъщност не свърших почти нищо. Дразнех се, че се дразня на неуспехите си. Не би трябвало да ми пука, а съм се хванала като удавник за тая работа.

Беше ми студено на връщане, хората димяха с петъчните си цигари по улиците на града, събираха се на тълпи, крещяха весело, сякаш е последен петък във вселената. Минах през навалицата с наведена глава, бързи стъпки и течащ от студа нос. Завладяла ме беше Онази Тъга – по несбъднатото, неслучилото се, отминалото, бъдещето и всичко – и докато се кача по стълбите до квартирата си, вече ръсех студени сълзи. Навън наистина е много студено днес. Както и вътре.

Отключих вратата, очаквах тъмен апартамент и познатата миризма на сготвено и престояло. Напротив – ярка светлина, мирис на цигари, група развеселени пиещи гости. Супер, помислих си, у нас е като по улиците. Проврях се между тях, отказах поканата да остана, защото имах най-удобното извинение на света – работя утре и трябва да стана рано. Отворих вратата на стаята си и замръзнах. Всичко ми се стори неестествено ярко, сякаш някой беше играл с цветовете в картината. Известно време не можех да разбера какво е, после видях – Светлината. Някой е сменил изгорелите 3 крушки, така че сега светят всичките 5.

Иронията? Че не виждам никаква светлинка за себе си.

 

Sunday Evening Documentary

Вече вторник, а на мен все ми се струва, че е неделя.

Неделята беше предвидена за документален филм. Вместо това – артистичен апартамент с още по-артистичен домакин, готвене, вино, трева, силно интелектуални разговори, накрая – два филма до средата. Прекрасна неделя.

Все пак неделята не беше лишена от документален елемент. А именно – събирателния образ на едни българи, които никога няма да се върнат в родината. По-точно казано – тяхната Родина никога няма да е България.

Интересни образи, дали ми храна за размисъл вече цели 2 дни…

за всичко, което загърбих в България, за да се правя на емигрант

за всичко, което можех, а не бях

за нещата, които пречат да си щастлив

за изгубената родова памет

за филмите, произведени в Холивуд и консумирани в Европа

за хората без място, без принадлежност

за живота на село, който все повече се отдалечава от мен времево,  пространствено и идейно

Невероятни хора. Или момент безвремие, който споделихме.

DSC_0557

абстракция

Сънувах ножица. Детайли не помня, но беше малка и остра ножичка. Събудих се с желание за крем супа. Ходих да диря читави зеленчуци, после я сготвих, не ми хареса.

После – стандартен ден. Капучино от някакво ново място близо до офиса. Самият нов офис – прекрасен и малко зловещ – се намира в стара сграда на Б. Жилински. Апартамент с високи тавани, строен началото на XX век. Нетипичен офис. Само безвкусните бюра напомнят, че е офис.

Работен ден като всеки друг . После бързо прибиране по замръкналите улици. Спирам се до една витрина близо до нас, която много харесвам. С кухненски неща. Бих искала да си ги купя всичките. Дори някога да мога, това няма да значи нищо.

Вече повече от три месеца се прибирам в тая квартира, не съм мръднала и на йота емоционално от времето, когато се озовах тук.

Заблуждавам се, че съм влюбена в М. Вече няколко дни не сме се виждали – заради нестандартното ми работно време – но не съм особено изтормозена от факта. Харесвам го, но не мога да вдигна собствената си бариера и да го пусна по-натам. Поредната самозаблуда. Кога ще спра?

koleloto