За парите. И работата. И парите.

Днес отидох в офис с хора и една Кити, която щеше да ми показва каква е работата.

Всъщност „офис“ е смело определение за сумрачната стая в апартамент на първия етаж, в която бяха наблъскани 6 бюра. А и „хора“ не е много точно казано за свъсените сенки, които седяха зад компютрите. Само Кити беше мила като котенце, което си е намерило нова играчка (мен).

И така, това и това е работата. Сайт като сайт. Видео като видео. Хиляди видеа, ако трябва да съм точна. Отваряш видеото, което е между 10 и 30 секунди, виждаш инфо файла към него и сравняваш дали техническите характеристики съвпадат с определените от фирмата критерии. Ако да – пускаш видеото в базата данни. Ако не – пишеш отговор до създателя на видеото, защо то не е било допуснато. (Тук са 2 варианта – 1.Онзи, който е направил видеото, не ти пише. 2. Човекът с видеото протестира в писмен вид, че не си одобрил видеото му. Това на теория. На практика все се случвало номер 2, което си длъжен да изчетеш.) После друг клип. И така цялата смяна. Кити правела по около 100-на видеа на ден. Можело и повече. Упражнението се повтаря по 9 часа на ден 5 дни в седмицата.

След 15 мин демонстрации какво е отхвърлено видео, какво е прието видео, какво е лошо видео и пр. дивотии, които отдавна знам от миналата си работа, я питах това харесва ли й. Кити, мила като котенце, се усмихна: „Е… ами… последна година студентка съм. Парите ми трябват. След това не бих стояла повече тук.“

После заговори пак нещо за видео, но аз не я слушах. Гледах двама азиатци в съседното помещение, които работеха мълчаливо. Тъжни лица, умора и досада в едно. А беше само 11 сутринта. Огледах и хората от нашата стая. Всички бяха като препарирани. Само пръстите по клавиатурите им бяха живи.

„Така че… това е една доста монотонна работа. Ако исках да си креативна, не е това мястото. Честна съм с теб“, чух гласът на Кити да казва.

Когато се обадих на Марк, за да му кажа какво е решението ми, той слезе и ме пресрещна на стълбите в сградата. Изглеждаше искрено учуден, че отказвам тази позиция. Разочарован дори. Обясних някакви глупости, а той ме гледаше неразбиращо. Май беше забравил какво ми каза онзи ден – „Срещни се с Кити, виж я какво прави, а после, като дойдеш при мен, можеш да ми кажеш: „Е, Марк, това не е моето“. или „Да! Тук има нещо за мен!“

Май и сам не вярваше, че някой може да му каже първото.

20150121_132555

А после закрачих по мъгливите улици, обадих се на двама-трима човека, които се интересуваха как ще мине тази среща. И успях да се изненадам от реакции им. Ето някои:

  • „Ама защо си отказала?! Ти можеш да работиш само за парите. Какво от това, че е монотонно, скучно и без предизвикателства? Нали ти плащат.“
  • „Хората работят за пари, само за пари, защо си мислиш, че много хора харесват работата си?“
  • „Ми к’во, има и по-кофти работа.“
  • „Явно не си достатъчно отчаяна, за да я приемеш.“

След два разговора вече се чувствах доста зле. Доста неразбрана. Като някакъв outcast, който върви срещу всичко нормално в тоя свят и изобщо няма място тук. Чувствах се като змей, който тъкмо е излязъл от горите тилилейски и решил да ходи на работа в града сред хората. Пък взело, че му потръгнало да му се обадят за интервю и той, змеят нецивилизован, не могъл да се впише в обстановката, та избягал от интервюто.

Едно е хубавото – разбрах какво не искам да работя. Сега отново съм стъпила на квадратче 1 и трябва да избирам кой път да хвана. Към горите тилилейски може би?

Глупаво пак

20150112_150820

„Какво си мислеше, като изпрати CV-то си за работа в офис – че работата ще включва катерене на планини ли?“, попита едната половина от мен, докато другата вървеше по улицата към къщи с провесен нос. И после: „Защо си мислиш, че работата в офис от 8 до 5 е нещо различно от седене на бюро?“

Всеки ден. Понеделник до петък. От 8 до 5. В гледане на клипове, предназначени за продажба. Между 250 и 300 клипа на ден. Не знам за колко пари. В офис. С още няколко овесили нос хора, които броят дните до заплата.

В общи линии това ми предложи Марк – американец с гарвановочерна коса, но според мен прехвърлил 50-те – и после си говорихме час и нещо за разни други работи. Общи. Беше готино. Приятно и лежерно. Ама това едва ли ще ми е достатъчна причина да искам Марк да ми стане шеф след горните детайли около работата.

По дяволите! Пак постъпих наивно, надявайки се да отивам на интервю за истински креативна работа. За нещо различно от схванати задни части на стола в офиса и зачервени от взиране в монитор очи.

Мисълта за понеделник-до-петък-от-8-до-5 ме ужаси. Казах му го. Той се усмихна, че съм щяла да имам 20 свободни дни в годината.

Все повече се чудя аз защо съм се родила в този век, а не в някой предишен, когато просто щях да си работя на полето с другите женици от селото. (Примерно.)

На добро – с добро

20141210_155656

Напоследък, след няколко битови на пръв поглед случки, започнах силно да вярвам, че доброто се възнаграждава… с добро! Онова, дето казват, че няма ненаказано добро, е вярно! Но бих сложила кавички на „наказано“, защото смятам, че доброто се възнаграждава с добро.

Всеки ден почнах да търся добрите случки около себе си, като се опитвам и да съм част от тях. Наскоро дадох на едно семейство в Spar купон за намаление, а малко след това една жена пък ми даде своята отстъпка в един магазин за козметика. Имаше още няколко сходни истории.

Онзи ден пък се обадих на една бивша колежка, която наскоро остана без работа. Пихме заедно кафе, възобновявайки стара дружба, която беше леко поръждясала заради разни мои депресивни състояния тия дни 🙂

Преди година, когато тя беше сред уволнениете в екипа, в който работех, подадох рамо, като спомогнах М. да я наеме във фирмата си. Тя прие, въпреки че и за двете страни беше ясно, че това е само, докато намери друга работа, дето да й е по на сърце. Може и да работи само 2 месеца при него, но поне не изпадна от кораба на работещите. И ето! Онзи ден ми изпрати позиция, за която самата тя кандидатства, казвайки, че мога и аз да опитам.

Така и направих, получих и отговор с покана да се видим. Утре ще ходя на интервю (как само я ненавиждам тая дума!) и да видим.

Стана ми много приятно, че някой, на когото в миналото съм помогнала (макар и само с побутване), се сети да върне жеста. Или просто да бъде добра с мен (sun)

„Чест“ на Елиф Шафак

Е, няма как. Подариха ми я. Една от хитовите книги на 2014 г. Прочетох я. Увлече ме. И беше хубаво, че в началото имаше родословно дърво, иначе сигурно сто пъти щях да се връщам да ровя кой какъв на кого беше. Цитат, който ми пасна:

Миналото е ракла на тавана, наблъскана с какви ли не неща, някои ценни, други напълно безполезни. Предпочитам да я държа затворена, но тя се отваря и от най-лекия повей на вятъра, сякаш по своя воля, и още преди да съм се усетила, съдържанието й се разпилява наоколо. Връщам нещата обратно. Едно по едно. Спомените, хубавите и лошите, колкото раклата да се отключи отново точно когато го очаквам най-малко.

Междувременно открих една френска буланжери и се влюбих в кроасаните и кафето им. Добре, че не е много близо до нас, че за нула време щях да залича постигнатото по време на постите.

20150108_075913

Smrt coveka na Balkanu

Отдавна го търся и накрая го намерих. Smrt coveka na Balkanu е на един от любимите ми сръбски режисьори, Мирослав Момчилович. И исках да го гледам, защото само този негов филм не бях.

Страхотен!

Може да не е това думата, но не ми се мисли друга. Много балкански, много наш. Точно каквото ми трябваше.

Цитати от филма не мога да се сетя, обаче ще го препоръчам на всички, които питат за балканско кино.

20150110_152819

Минаха празниците и хората заляха улиците с мъртви елхички… 

20150110_152828

нова година

За мен Новата Година настъпва след 6-ти януари. Защото тогава си правя светец. Допреди 5 години само бях чувала за светец, курбан и пр. Ето че сега и аз си правя, след като майка ми и баща ми настояха за това. Трябвало било да почерпя някого. Толкоз. Модерно схващане за светец, предполагам. Без църкви, свещи и молитви. В чужбина. В град, където има българска църква, но тя никога не е отворена. На място, където близки нямам, освен – по стечение на обстоятелствата на живота – човекът, с когото живея.

20150105_081318

Тия дни, откакто се върнахме от родината, започват с две кафета, сварени в новата кубинска кафеварка, сипани в едни чашки, купени при последното пътуване в Испания, шоколадови бонбони и сладки, подарени от какви ли не познати, и тихо радио.

Годината почва мирно, леко скучно дори. Днес е първият ден от новата година.