раздвижване

Лееееко се раздвижиха нещата. Имах рожден ден. И Митко имаше. Да сме родени на една дата може би е предимство, а може би не е. Още не знам. Подарих му машинка за подстриване на брада, щото нали го накарах да си пусне. След като се върнахме от кроткото отбелязване на рождения ни ден, той седна да го стрижа. Оправих му брадата. Но после поиска и косата. Получи се доста криво – тука има, тука нема. 🙂 На места е почти гологлав, отчаях се, а той само се гледаше и викаше „Супер, супер! Браво!“ Ей това е то любов…

Утре съм на интервю за нова работа. И ще си ходя до БГ уикенда. Получих стотици съобщения във Фейсбук за рождения ден и някои от хората много ме изненадаха. Разбира се, крушката си имаше опашка. Когато благодарих на всеки поотделно, двама човека ме накараха да им свърша услуги. Нямам против, но трябваше ли да е по повод рождения ми ден?!

20140727_165909

Спокойствие. Лятото се е разгоряло с пълна сила и градът е прашен, напечен и много оживен. Иска ми се понякога цялата върволица от коли просто да изчезва ей така.

И В. изчезна, не ми пише, но май така е по-добре. Защо ми е да съживявам скелети от миналото, като дори не знам ще имам ли място в новия си гардероб за тях.

Прибира ми се в България. Ходи ми се в Родопите. Пие ми се студена местна бира. Седи ми се на пластмасова маса с очукани столове. Говори ми се за нищо. И ми се ще това да трае вечно.

никоганебъдинещастен

Имаше един сборник разкази на Р. Парушев, който се казваше така. Никоганебъдинещастен.
Не помня какво точно беше, ама си повтарям това като мантра през последните няколко дни.
Ако трябва да изброя нещата по списък, то те са:

  • Тих престой у дома, с котките на нашите, с балкански филми слеобяд, с кротко пиене на кафе привечер, грижи за градината, лягане и ставане рано.
  • Разходка с М. и баща ми до селото, в което с майка ми са били учители. И разказ за това, как татко ми вървял пеша цялото това разстояние. Сякаш искаше сам на себе си да припомни и докаже, че това се е случвало. На фона на все по-задълбочаващото се заболяване на гръбнака и все по-мъчната му подвижност, баща ми искаше да се върне към времето, в което е вървял десетки километри на ден. Беше ми тъжно това пътешествие.
  • Връщане към голямата градска джунгла, първи скандал с М. след пристигането ми тук, самотна разходка из града…
  • Чувството, че съм неразбрана, сама и скуката, която вече ме завладя.

И се мъча никогаданебъданещастна, но май не се получава. Настроението ми е на такива приливи и отливи, че сама се плаша.

20140724_192049

20140724_205310

А В. продължава да ми пише – вече иска да се срещнем. Да се видим. Да се обясним. Невероятно нещо е животът! По-драматичен филм не съм гледала, няма и да гледам сигурно.

А.В.Б.

Инициалите в името му са объркани. А.В.Б. Ако бяха подредени, сигурно всичко щеше да му е по ноти. Но не е. Той е толкова естествен, малко невъзпитан, доста честолюбив, не много приказлив, леко мързелив, страстен пушач, разсъдлив без да е досаден, страхотен шофьор, с проблем с алкохола, дива душа, и абсолютно незабравим.

Винаги, когато се връщам у дома, се сещам за него. И го търся, скрита зад слънчевите си очила, под сенките на парка, в одимените кафенета, из колите по улиците…

„Човек не знае какво има, докато го загуби“ – мъдро и много на място за А.В.Б.

След толкова минало време, свършени връзки и разбити мечти, още не мога да преценя какво точно загубих и най-вече – защо, когато се имахме, не успяхме да се опазим от света. И сега и двамата сме посвоему сами, но животът не е бразилски сериал, в който да наместиш парчетата на пъзела с едно движение.

Сега ми остава само тихо да го обичам и никога да не призная на глас, че сгреших, отдалечавайки го от себе си.

DSC_3708

Летен мързел

20140710_094315

Нещо ме подгони летен мързел, липса на вдъхновение и тотална апатия… Не че през другото време съм много ентусиазирана за живота, ама сега дори не ми се чете или пише…

Гледам по 1 филм на ден (някоя тежка драма, днес беше Womb), карам си колелото из градската градина, мета и мия дворчето, поливам градината и храня 2 бр. големи котки и 2 малки, както и домашната вътре, и се тъпча с нектарините, които майка ми и баща ми оставиха преди да заминат на село.

Безвремието така ме е погълнало, че дори новините не гледам. По-точно – не им обръщам внимание, иначе бръмчат за фон.

Скоро, още утре вероятно, ще трябва да напусна пределите на родината и да се върна при Другия Живот, който бутам през последните почти две години. Ще почна да работя нещо, дето ще ми доскучае след месец-два, ще вземам някоя мизерна заплатка и тя ще ми стига да си купя… нищо съществено. И пак ще се заблуждавам, че това е реалността.

Все повече ми се ще да хвана гората. Буквално. Или селото. Омръзнаха ми градските улици, отесняха ми онези стени, искам да се освободя от всичко това, но нямам смелост.

А Womb разказва за една жена, която едва намерила любовта на живота си, я губи в автомобилна катастрофа. След това решава, че иска да клонира мъртвеца и да го роди като собствен син. Прави го и цял живот се разкъсва от майчино-любовно чувство. Много добре заснета драма, която бих искала да коментирам с някого, ама май няма с кого…

Ботуши през лятото

Тия дни много карам колелото. Обикалям из родните улици, внимавам с дупките, яхнала едно мъжко колело с раница на гръб. И гледам хората, попивам репликите и непрекъснато премислям дали бих могла да живея в дадената среда. Има и от двата вида емоции, но не ми се разправя.

Не мога да проумея, обаче, що за мода е да носиш ботуши посред лято! Все едно съм на друга планета. (А може би тая мода е точно от ТВ Планета?) Ето днес – след 12 на обяд беше – си карах колелото по булеварда, облечена в къси панталони и потник, а срещу мене – дама с поличка и кожени ботуши до коляното. Крачи забързана нанякъде, преметнала чанта през лакти. Вероятно на нейната планета е поне октомври и се очаква сняг по-късно през деня. По-нататък виждам още едно извънземно, а след това и други. Термометърчето у нас показва 29 градуса.

Хубавото преживяване от деня е един чичо в работни дрехи, който подари кутия бонбони на касиерката в магазина, защото имал повод да черпи и искал да почерпи някого. Сладко! С тоя чичо сме на една планета.

20140715_175149

Едно американско семейство

Тая седмица ми е на българо-американската дружба. Срещнах се с една от учителките си по английски днес, а след един ден ще видя и американските си братовчеди.
Срещите имат по-скоро наблюдателен характер, понеже искам да видя реакциите на хората, а не толкова самите хора.
Днес се срещнах с Лори, която ми преподаваше една година в гимназията. Тогава тя беше вън от всякакво клише, присъщо на малкия град, и сега не беше обикновена.
Навремето ходеше винаги с кецове и дълги рокли, които запряташе над коленете, за да седне по турски на учителското бюро и просто си общуваше с нас. Правеше скандални за българското училище неща – караше ни да описваме сънищата си, да събираме боклуците около училището, да излизаме и сядаме на тревата, да си проверяваме взаимно есетата (пишехме много есета в нейните класове) и т.н. Приятелите ми от други училища ми казваха, че се радват, че не им преподава тая американска откачалка.
Повече от 10 години след като с гимназията e свършено, методите на тая жена ми се струват като единствените възможни за обучение по чужд език. При нея аз научих много.
Като писа, че идва в града с мъжа си и двете им хлапета, си спомних много неща за нея. А после се опитах да си припомня случки с останалите ми учители по английски. С тях беше празно поле. Не можех да се сетя нищо конкретно, освен името и прическата на съотвената учителка. Ще рече човек, че понеже е чужденка, затова съм я запомнила. Ама не. Имахме и друг американец след нея, но нищо не се сещам за него, освен позорната му слава, че води ученички в апартамента си…
Е, видяхме се. Оказа се, че Лори днес става на 40. Успях да й купя картичка, надписах я и помъкнах 4 мартеници към мястото на срещата.
Тя се държа все едно не сме се виждали от седмица, а не от повече от 15 години. Почнахме да обикаляме парка с нея, дъщеричката й на 5, кръстена Мира, мрънкащото 2-годишно синче Ейдън и мъжът й – Марк. Американци, ама не съвсем. Тия са много пътували, много обикаляли, в много различни държави живяли, начетени и много вън от американското клише, което имам в главата си.
Странно, но ми беше по-интересно да слушам, отколкото да говоря, макар тя доста да ме разпитва. Аз по-скоро бях пленена от възпитателните методи, които прилагаха върху децата си. Понеже напоследък темата с децата ми е болна, гледах ги какво правят с техните, и си мислех как се възпитават българските деца.

На Ейдън и Мира им беше закупено по едно пластмасово шишенце за балончета и те вървяха и си духаха сапунени мехурчета. Лори ми разказваше за Узбекистан, където живеят в момента, а Марк кротко си снимаше, ухилен от ухо до ухо, буташе детската количка и наглеждаше децата. Отидохме в крепостта, където малките питаха дали могат да правят балончета на това или онова място. Тук-там им беше казвано, че не могат, децата не задаваха въпроси, само си прибираха пластмасовите кръгчета и чакахс да минем в друга зала, където да питат същото. Марк се занимаваше с тях, влачеше Ейдън на гръб, междувременно снимаше, усмихнат и не личеше да му тежи цялото упражнение. Всичко беше леко, лежерно, позитивно, усмихнато и много приятно. По американски неангажиращо. Но не и small talk!
Разделихме се след 2 часа, защото Ейдън заспа, а те искаха да го сложат да спи в легло, бяха и гладни, та всеки пое по пътя си.
Но ми оставиха приятно чувство. Че наоколо е красиво. Че семействата могат да бъдат и различен от българския модел. Че животът е интересен. Че всичко е възможно.
Експериментът днес е със знак +.

rsz_20140710_093948

 

 

Крива

Още с качването на колелото тази сутрин си помислих, че нещо не съм наред. Щото отивах да занеса на поправка старата си чанта. Обичам я, тя вече не прилича на нищо, ама искам да й зашият дръжката, да подменят две гайки и да я нося пак. Би било естествено да я хвърля и да си купя нова. Щото така се прави. Хората не се занимават с поправка на стари чанти. Нормалните хора.

После чувството, че съм нещо крива, почти беше избледняло, но се засили след обаждането на една приятелка, с която преди бяхме неразделни, ама с раждането на близнаците й, тя просто изчезна. Та звънна ми, щото й писах, че съм в БГ, т.е. има мегдан да си говорим по телефона. И си говорихме. На различни езици, а всъщност на общ майчин. Тя смесваше команди към децата с изречения към мен и отначало не можех много да разбера, че така си говори вече тя. Чувствах се неловко, сякаш на мен се карат. Разговорът приключи, щото децата й се размрънкаха. Тя не спираше да им казва какво да правят, какво да не правят и какво е грешно… А на мен ми вървеше една песен на „Coldplay“ и не чувах приятелката си.

Цял следобяд експериментирах с африкански плитки и косата си, ядосвах се, че не се получава като във видеото, разплитах и сплитах, пих кафета, четох си мейла от В…

20140708_210256

Късно следобед кривостта ми се потвърди след като изчетох историята на една приятелка за раждането й и започна да ми се повдига, почти да ми се повръща.

Няма много голяма вероятност майка ми да прочете този текст, но колкото и малка да е тя, се надявам, че няма да стане. Щото ще й разбие майчиното сърце.
Ужасявам се от това, което се случва с жените, след като родят деца. Сериозно. Аз съм крива, не те.

DSC_4622