Е, свърши се. Приказката. Илюзията. Измамата.
Всичко беше прекрасно и така нататък.
Още един човек напуска живота ми и това – строго погледнато – е зле. Или не.
Отново всичко потъва в мрак и губи форма.
Отново се затвори вратата на тунела.
Но, мисля си, не е ли всичко толкова болезнено заради мен самата. Егото. Излъгано и подведено. Мъчи се да намери обяснение. Логика. В чувствата обаче логика не се съдържа.
Изпи последната лъжица черен чай днес. И аз, сипвайки я, още неподозираща какво ще последва по-късно, си помислих, че кутията е тъжна празна. Тъжно празна.
Пия вино и виното горчи. Всичко ми горчи.
Нощите се сляха с дните, а дните… тях ги нямаше. Времето беше спряло. Имаше само Тук и Сега. И мътилка преди и след това.
Всичко горчи.
Повдига ми се от всичко – от него, от мен самата, от рестартиралото се изведнъж време, което бясно препуска.
Горчи ми всичко.
Символика в празната кутия чай? Едва ли. Просто тъпо съвпадение. Лош тайминг.
Но боли. Горчи.
Философски приемам нещата, опитвам се, нали. С високо вдигната глава: няма да падна; ще горчи, но няма да ме удави; ще боли, но няма да ме погуби.
Дните…нощите…дните…
Изпихме всичкото вино на света. Изговорихме всичките думи и изпяхме целите си души един на друг. Изгорихме всичките свещи на планетата и изпушихме всичките цигари.
После не остана нищо. Празни бутилки. Празни кутии…
А времето беше спряло, държахме стрелките на часовниците, натискахме листовете от календара, отказвахме да повярваме, че времето го има, не искахме да спим, за да не губим мигове, пихме до насита един от друг, докато нищо не остана, и никой не искаше да заспива, бясно искахме всичко да застине и да задържим тоя момент…малко…още само малко да останем Тук и Сега…
Лека нощ, вожде, време е да заспим отново.
digitalenzvuk 