Стефан.

След близо 15 години сънувам Стефан.

Беше пак там – в смутните ми ученически години. Когато излизах със Стефан – по-голям от мен с 10 години, с когото имахме „нещо като връзка“. Не бях се сещала за него отдавна. А сега го сънувах и се пренесох в спомените си пак там – в родното градче, когато можех да излизам само в петък вечер и нямах повече от 5 лева за дискотека. Стефан беше интересен, различен от момченцата, с които дружах и обвит в ореола на лошо момче заради една рана в главата от куршум, слуховете, че се занимава с фалшификация на пари и това, че имаше Интернет зала, от която уж се издържаше, стоеше в чата през повечето време и живееше (така поне си мислех аз) в една доста разнебитена къща в нашия квартал. Бях ходила веднъж у тях – живееше на втория етаж в една стая със спуснати почти до долу щори. Вътре имаше компютър, стар диван, тонколони, много пепелници с фасове и празни бутилки. Обаче на мен това ми се струваше романтично, филмово и „много яко“.  Със Стефан си водехме някакви безкрайни разговори за музика, но вече не се сещам какво слушахме заедно. А през времето, когато не се виждахме, си чатехме. Аз бях наказана от нашите да не излизам след училище заради лошите ми оценки и бягствата ми от някои часове (като по немски, например), обаче нали си имах чатовете със Стефан – беше достатъчно. А в петък вечер уж излизах с приятелки, уж само до 12 и се прибирам, а всъщност старателно обмислях как да се измъкна с него някъде. С колата му, която после се оказа крадена. По-интересното беше, че Стефан дори  не държеше да правим секс. И ние не правихме. Целувахме се и се прегръщахме. Преспахме само веднъж, а моите приятели си мислеха, че се счупваме от секс. Той имаше такъв имидж – на женкар, комарджия и пиянде. Веднъж ме заведе в апартамента на майка си и баща си, за да ми пусне едни клипове на Jamiroquai и да коментираме шапките на Джей Кей. После ядохме солети в хола и накрая си тръгнах с такси, защото полицията слухтеше около блока и той се страхуваше да излизаме с колата. Друг път ме заведе в апартамента на свой приятел, таванско помещение с пилон по средата. Без ток. Там правихме секс, а после той ми даде телефона си и ме накара да прочета съобщенията. Бяха от жени, много и различни жени. И недвусмислено показваха какви са били отношенията му с тези жени. Аз преглъщах на сухо и четях, объркана и абсолютно безмълвна. Накрая той каза: „Ето това съм аз. Такъв съм аз.“ Вече не помня какво съм отговорила, но още си спомням онзи белег на главата му, който видях точно тогава на светлината от улицата. После се видяхме още няколко пъти и всичко беше все така вълнуващо с него, въпреки разочарованието ми, че не съм единствената жена в живота му в онзи момент. А после просто изчезна. Сякаш никога не е съществувал.

Ей такава ни беше връзката някъде там през 90-те.

В съня ми той ме ограби. Омайваше ме с някакви приказки за пътуване заедно, после аз заспах, а той беше обрал апартамента. Събудих се от ужас, че ми беше взел всичко и нямам дори телефон да се обадя на някого за помощ.

В действителност той ми даде урок, показа ми някои страни от живота, с които сигурно нямаше да се сблъскам никога. И ме научи, че лошите момчета са си просто лоши момчета, преебани от живота хора, които са продали душите си, за да си купят с фалшиви пари ореол от цигарен дим, тъмни очила и безброй женски тела.

2015-06-05 07.48.21

Advertisements

Шльокави хора

20150602_145016

Срамувам се, че познавам такива хора. Още повече ме е срам, че общувам с тях много често.

Ще забравя, че в 6 сутринта ме събуди съобщение във Фейсбук, написано на безобразна шльокавица, при това от човек, завършил престижната за родината специалност „Право“ (много ме дразни WordPress, че нямат долни кавички!), но трудно преглъщам, че се случва точно на 02.06.

Сега, аз не съм някакъв болен патриот (щях да си стоя в БГ въпреки всичко, ако бях), обаче днес си пуснах Live Cam от родния ми град и слушах радиото в 12, когато пуснаха сирените.

Ако трябва да съм честна, изправих се. Просто не мога да остана седнала, докато тия сирени вият. Не си задавам въпроси защо е така.

Гледах хората, които камерата (единствената такава в града) улавяше. Някои спираха, други изобщо не забавяха крачка дори. И точно тогава – в 12:00 получих някакво съобщение. Помислих си, че ако е българин, който живее в България, то е нещо като кощунство да ми прати съобщение точно насред сирените. Гледах хората на екрана срещу мен, малки като мравки, и ми беше леко тъжно.

После седнах и прочетох съобщението. Друг човек, завършил Право. Приятелка от детството. Която ми е такава точно заради годините, от които се познаваме. И заради нищо друго. Мъртва душа, която е обсебена от себе си. И никога не би станала от стола на 02.06, както се потвърди от изпратеното точно в 12:00 местно време съобщение. На кирилица, но това не помага да се зарадвам. Текстът гласеше, че брат й е станал баща. Родило им се момиче. Кръстили го с едно име, с което хората обикновено кръщават домашните си любимци. Познавам една котка и две кучета с това име! Няма да го напиша, защото ми е адски тъпо. Да е живо и здраво детенцето!

После получих още едно съобщение на т.нар. „шльокавица“, пак от някой с висше образование. И се ядосах. Защото май познавам доста шльокави хора.

Жив е той, жив е!

Само в поемата е жив.