Не знам какво точно се счупи. И кога. Или просто никога не е имало нищо, което да се счупи?
Непрекъснато мисля за V. Сънувам го. Търся го в нета и намирам какво прави.
И мисля за него и за времето, което имахме. За малкото, което деляхме, за това, че се хранехме с една пица на ден – двамата заедно! – и просто седяхме на оная зимна тераса и гледахме един светещ кръст. И бях щастлива. Още тогава го знаех – щастлива съм и го обичам.
М. ми каза оня ден, че ми трябва психиатър. Да, сигурно е прав. Но защо, когато бях с V не ми трябваше нищо? Бях щастлива като птичка.
Какво се счупи и кога? Може би снощи, когато не можах да правя секс с М. Просто го прекъснах и му казах, че не мога. Никога не ми се беше случвало преди – аз винаги толкова съм обичала да правя секс! Много се стреснах от това, което се случи и спах на пресекулки, будена от сън, в който V. обясняваше, че още ме чака…
Цял ден пия кафе, карам колело и се опитвам да мисля, че бих могла да бъда и по-нещастна. Но не ми се получава и непрекъснато изпадам в локвата на самосъжалението. На самообвинението.
Сякаш нещо наистина се счупи тия дни. Плача често. Всичко ме провокира да плача. В нещо като вечно ПМС съм.
Всичките ми дни толкова много си приличат, че ако не трябваше да пиша дати на работа, нямаше и да знам кой месец сме.
Лятото ми мина неусетно, не забелязах кога беше, дали изобщо имаше лято тая година?
Дори не зная защо пиша този текст, какво целя и как точно ще си помогна с това.
Само знам, че утре трябва да стана, да пия кафе и да отида на работа. И да напиша датата.
digitalenzvuk 