нещо се счупи

Не знам какво точно се счупи. И кога. Или просто никога не е имало нищо, което да се счупи?

Непрекъснато мисля за V. Сънувам го. Търся го в нета и намирам какво прави.

И мисля за него и за времето, което имахме. За малкото, което деляхме, за това, че се хранехме с една пица на ден – двамата заедно! – и просто седяхме на оная зимна тераса и гледахме един светещ кръст. И бях щастлива. Още тогава го знаех – щастлива съм и го обичам.

М. ми каза оня ден, че ми трябва психиатър. Да, сигурно е прав. Но защо, когато бях с V не ми трябваше нищо? Бях щастлива като птичка.

Какво се счупи и кога? Може би снощи, когато не можах да правя секс с М. Просто го прекъснах и му казах, че не мога. Никога не ми се беше случвало преди – аз винаги толкова съм обичала да правя секс! Много се стреснах от това, което се случи и спах на пресекулки, будена от сън, в който V. обясняваше, че още ме чака…

Цял ден пия кафе, карам колело и се опитвам да мисля, че бих могла да бъда и по-нещастна. Но не ми се получава и непрекъснато изпадам в локвата на самосъжалението. На самообвинението.

Сякаш нещо наистина се счупи тия дни. Плача често. Всичко ме провокира да плача. В нещо като вечно ПМС съм.

Всичките ми дни толкова много си приличат, че ако не трябваше да пиша дати на работа, нямаше и да знам кой месец сме.

Лятото ми мина неусетно, не забелязах кога беше, дали изобщо имаше лято тая година?

Дори не зная защо пиша този текст, какво целя и как точно ще си помогна с това.

Само знам, че утре трябва да стана, да пия кафе и да отида на работа. И да напиша датата.

DSC_boat2758

смъртта на другите

DSC_1771

 

Когато баща ми се обади да каже, че е починала леля Р., аз тъкмо излизах от банята. мокра, неразбираща и крайно ненаясно каква трябва да е реакцията ми. Казах само „О!“ и замълчах. И после си мислих за смъртта, която идва неканена, отнася някой и куп клишета следват. И за леля Р, която работеше доста, бореше живота, както можеше, и много нелепо си отиде. Да почива в мир!

събрано и прибрано

Направих го без да мисля. И (почти) без сантименти. Цялото ми велико събиране на багажа, което отлагам от месеци, обмислям и премислям.

Лутах се от едната до другата крайност. Ту исках да си остана в стаята, която плащам, с убеждението, че сама трябва да живея, ту се хвърлях в планове колко уютна мога да направя неговата квартира, живеейки с него.

Ама ето! Заровете са хвърлени, мейлите са написани, сметките ще бъдат платени и всичко ще се рестартира. Може би нещата няма да тръгнат, а може и обратното.

Едно е сигурно – напускам една своя малка комфортна зона, за да подхвана нещо, което има съмнителни надежди за (не)успех.

1.

21.