За делата и хората си мисля днес. За всички безкрайно много хора около мен, които само говорят, а нищо не вършат. За многоговорещите и нищоправещите. И за собствената си неспособност да намеря дейните хора. Тия, дето няма да ти говорят много-много, а с действия ще ти показват, че си им важен. Ако си.
Мисля си за всичките тия безполезни хорица, дето много умеят да омайват с приказки, но стигне ли се до конкретни действия – за които трябва да носят съответната си лична отговорност – бягат като зайци. Или мишки. Все тая.
Много са говорещите хора, думите опиват, самонапиват те. Колкото повече приказваш, толкова повече си вярваш. И не казваш нищо. Сам си плетеш въжето, на което пак сам ще се обесиш един ден. Щото от приказки файда няма. Само думите без дела са прах и вятър.
Тъжно ми е днес. Обикновено ми е тъжно, но днес особено. Само думи около мен. Големи, лепкави петна. Дето трудно се чистят после, ако ти залепнат.
Те, хората в живота ми в момента, това го умеят най-добре – да хвърлят лепкавите си думи, та все някъде в душата ти да залепнат. Само дето аз от ден на ден ставам по-хлъзгава и едва останаха места, дето да се заклещят думи. Не вярвам на никого вече. Дори на себе си спрях да вярвам, че един ден ще съм добре, ще намеря мир и ще спра да чистя мазните петна от думите.
digitalenzvuk 