Увлечение. (?)

Не знам коя дата сме. Нито к’во точно работя.

Падам си по един странен колега, чувството не е ново, но беше старателно забравено.

Идиотско е, че си пея по улицата към нас, смазана от работа, забравям входната врата отворена, наливам си супа в чаша, а през цялото време се убеждавах, че не, аз не мисля за него.

Майката на В. ми пише в Скайп, иска да знае как съм, аз уважавам това, но тя някак е стъпка назад.

Падам ли или летя?

 

 

Advertisements

двойно

Ходих да търся плик за писмо днес, да пратя една картичка с едно сиво говедо, която Д. и И. ми оставиха да пратя, обикалях из едни мол, всичко ме дразнеше крайно – натруфените кифли, бавните пенсионери, които едва кретаха, шумните тийнейджъри, пищящите деца…

Мислех си, връщам се, край, не мога повече така, ще ида да живея в планината или на село, писна ми да се правя на това, дето не съм.

 

 

Няколко часа по-късно говорих с наш’те по Скайп. Беше мъчителен разговор, в който те очакваха от мен да разкажа милион неща, очакваха, че за 2 седмици работа на новото място вече съм се издигнала, че едва ли не животът ми е уреден до смъртта ми и край – няма повече какво да се желае. Напразно обяснявах, че тая фирма сега започва, че никога нищо не е сигурно, че имаме всички три месеца изпитателен срок, да се види ще тръгне ли цялото начинание или не…

 

Оставиха ме с чувството на вина – че не съм достатъчно амбициозна по техните критерии; една горчилка – че те никога няма да ме подкрепят за нещо, което правя, а все ще си теглят за тяхното; разочарование – че изобщо им се обадих; бяс – че са си направили деца без изобщо да разбират, че това не е като да си вземеш куче и да му казваш какво може и какво – не; самота – защото така се усещам откакто дойдох.

И за пореден път осъзнах, че аз нямам сили да се опълча и да направя това, което АЗ искам – планината. А трябва да правя това, което ТЕ смятат за добро – работа в офис в Централна Европа.

 

За к’во ги правиш тия деца, като после цял живот им натякваш, че не са като теб, превръщайки ги в емоционални инвалиди?!

 

 

Цитат за децата, Бог и телевизията

Не мога да не цитирам още веднъж Мюриел Барбери, която казва:

 

Винаги съществува лесен път, макар че ненавиждам да тръгвам по него. Нямам деца, не гледам телевизия и не вярвам в Бога: трите пътеки, по които вървят хората, за да бъде животът им по-лесен. Децата, а по-късно и внуците помагат да отложиш болезнената задача да останеш насаме със себе си. Телевизията развлича от уморителната нужда да градиш проекти от нищото на нашия лекомислен живот:  като подвежда окото, тя разтоварва ума от великото дело на смисъла. И най-сетне Бог успокоява страховете ни на бозайници и непоносимата перспектива, че удоволствията ни ще свършат някой ден. 

 

Image

 

 

Емигрантски сънища. И лъжи.

Днес ставам рано, макар да съм почивка, защото сънувах сън за България. Сънувах тъжни бездомни кучета с красиви муцунки; сънувах Родопите; сънувах калните улици в  малкото си родно градче; сънувах баба ми на село…

Километри от това, аз не мога да спра да се чувствам виновна.

Да се ненавиждам, че избрах по-лесното, а не направих всичко по силите си да остана в Бг, където ми е мястото.

Защото камъкът тежи само на своето място.

А дървото без корен…

Разбира се, личното ми извинение да се преместя по други земи, е много добре обосновано – имам висше образование, говоря езици, търсих си  работа цяла година и не намерих, у нас не ме искат, а  навън се избиват за мен. (Лъжа номер 1 – Не положих достатъчно усилия да си намеря работа в Бг, а навън далеч не се избиват за мен.) Тая лъжа, както и останалите по-долу, са измислени в България, за да оправдарят това, че сме мързеливи.

Друга заблуда – в Бг не можеш да живееш от заплата, а навън  – да. Лъжа и пак лъжа. Номер 2. Разбира се, че можеш да оцеляваш и в родината, можеш да работиш някаква работа, а през свободното си време – нещо друго, за да закърпиш положението (това е в случай, че не си достатъчно амбициозен да работиш нещо добре платено). Щото тука е същото – оцелявам с една заплата, която не е кой знае каква…

Лъжа номер 3 е свързана с българите в чужбина. Повечето хора, живели някога навън, смятат българите в чужбина (особено успелите!) за едни извънземни, които някак от нищото са получили звезден статус, за което и трябва силно да ги мразим. Истината – поне моята – е че през годините, в които се движа по оста Вд – Бп – срещнах доста добре настроени българи, отзивчиви и инициативни. Изводът – навсякъде има и от двете теста.

Някъде между лъжите трябва да има истина. Само дето не знам дали ще я открия някога, ако продължавам да се заблуждавам, че мястото ми е навън.