Всеки път, когато ме няма за повече от 2 дни, майка ми и баща ми започват да се държат с мен като с гост. Първо ми разказват какво се е случило, докато ме е нямало, с един такъв тембър на гласа, който използват при разговори с гости, далечни роднини или хора, които не са виждали отдавна. Някак разказват заради самото разказване, дават всички подробности, но очакват събеседниците да им задават уточняващи въпроси. Друго – почват да се държат с мен като с досаден гост, казвайки ми какво мога и какво да не правя, тотално забравяйки, че аз знам правилата в къщата. Всичко това трае около три часа. После черногледството на баща ми и безкрайните драми на майка ми успяват да завладеят атмосферата и всичко потича в стандартните рамки на еднообразието. И все пак – какво се крие зад думите, пълнещи бързо пространството като балон?
Понякога много се чудя:
- кои са нещата, накарали родителите ми – отявлен бунтар с дълга коса и отличничка в училище – да заживеят заедно
- колко време им е трябвало, преди да осъзнаят, че са замесени от различно тесто
- как са решили, че могат да живеят с принципните различия
Отдавна съм се отказала да търся отговорите. Думата „любов“ също не ми е ок, защото тя не може да се употреби за моите родители. Може би само за едната страна. Остава скрепяващите елементи да са децата. Те са и носещите колони на този семеен съюз – ето това прозира зад думите.
digitalenzvuk 